Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

Между майката на Кейт и Аби имаше някакъв проблем, ала Кейт не º обръщаше внимание, защото с момчето скитаха сред дърветата около езерото от сутрин до мрак, съчиняваха си истории и наблюдаваха как въображаемите неща стават истински. Мъглата над водата надвечер се превръщаше в призрачни дами с вече забравени имена и характери. Корените на кипарисите, стърчащи от водата, бяха отдавна изгубени знаци, оставени от пирати, а под тях бяха заровени съкровища. Всеки ден се гмуркаха да търсят съкровището, затаявайки дъх все по-дълго и по-дълго, докато накрая им израснаха хриле зад ушите. Тя беше на дванайсет – все още дете – и всичко º се струваше възможно. След като родителите º решиха да си тръгнат – внезапно, това го помнеше – тя се върна у дома, пубертетът се яви изневиделица, а на другата година баща º почина.

Защо пазеше толкова добри чувства от „Изгубеното езеро“?

Замисли се и отговорът изведнъж º се стори съвсем лесен.

Тук бе оставила детството си.

Кейт отнесе подноса в кухненската мивка, а Девън отиде в стаята си да избере какво да облече за вечеря. Кейт влезе в своята спалня да си оправи леглото, но се просна направо върху матрака. След няколко минути дъщеря º надникна, видя я върху матрака и легна до нея.

Кейт я прегърна и извади телефона си от джоба. Страхуваше се от този момент.

Написа на Крикет с една ръка: „Не се безпокой, когато се прибереш у дома и не ни завариш там с Девън. Заведох я на кратка екскурзия да посетим моята пралеля. Ще се върнем след няколко дни.“

Свекърва º отговори веднага: „Каква пралеля? Не прочете ли списъка ми? Къде сте????“ Кейт въздъхна и написа: „Не прочетох списъка. Тази сутрин с Девън намерихме на тавана стара пощенска картичка от леля Аби. Решихме да посетим лагера º „Изгубеното езеро“ в Съли, близо до границата с Флорида. Не се тревожи. Пристигнахме благополучно. До скоро.“

Изключи телефона, за да не чете отговора на Крикет, и се втренчи в тавана. Нямаше вятър, но прашният вентилатор се въртеше бавно напред-назад. Въздухът сякаш беше наелектризиран. Космите по ръцете º настръхнаха.

– Тук ми харесва – прошепна Девън. – Ще останем ли?

Кейт се премести и притисна буза в косата на Девън.

– Няколко дни.

– Дали на татко щеше да му хареса тук?

Дъхът на Кейт секна за миг. Тя се стараеше с всички сили да даде на Мат живот, какъвто смяташе, че иска. Винаги предусещаше желанията му, готова да превърне дори най-дребния намек в сбъдната мечта. Мат всъщност не умееше да бъде щастлив, ала нещо у него караше всички наоколо да се опитват да намерят щастието му.

– Не знам – отвърна тя с надеждата Девън да не е забелязала стъписването º.

Ала знаеше. На Мат нямаше да му хареса тук. Той мразеше ваканциите. Обичаше да е близо до дома си и със слушалки в ушите да снове сам с велосипеда си по познатите улици.

– Тук не е подходящо за колоездачи – отбеляза момичето.

– Да.

След известен размисъл Девън додаде:

– На мен все пак ми харесва. Нищо че на татко нямаше да му хареса. Лошо ли е това?

– Не, скъпа, изобщо не е лошо – каза Кейт, притиснала устни в косата º. – Татко би искал да си щастлива.

– Алигаторите ме правят щастлива – заяви веднага Девън.

Виж ти! Нещо ново!

– Така ли? Защо?

– Защото са тук.

– Тук няма алигатори, хлапе. Чу какво каза Аби.

– Мисля, че има.

– Добре тогава. Пази си краката!

Свила пръсти като хищническа паст, Кейт се пресегна към стъпалата º. Девън се засмя и се отдръпна. После се претърколи отново в прегръдката на майка си, сякаш земното притегляне я върна там. Там, където º е мястото.

И така, двете заспаха през първия им следобед край Изгубеното езеро.

*

Здрачаваше се. Аби, Булахдин и Селма бяха на моравата и току поглеждаха крадешком към каменната пътека към бунгалата, притихнали в очакване, сякаш жадуват освежителен бриз да раздвижи застоялия въздух. Булахдин прие възторжено, а Селма безразлично новината за идването на Кейт и Девън. Личеше си обаче, че и двете се чудят какво означава пристигането на момичетата. Дори Аби не беше сигурна. Случи се толкова неочаквано, че още се чудеше дали е истина. Видяла ли ги беше в дневната? Наистина ли ги заведе в бунгалото им? Или въображението я беше подвело, докато за кой ли път се взираше зад писалището?

– Ето ги! – възкликна Булахдин, седнала до масата за пикник, върху която се мъдреше буркан от желе, пълен с вино.

Аби се обърна и видя Кейт и Девън да изплуват от тъмния край на алеята. Племенницата º носеше същите дрехи – клин и широка тениска, която се смъкваше от рамото º и разкриваше презрамките на спортен потник. Девън обаче беше с трикотажна рокля, червени каубойски ботуши, червена каубойска шапка и потник с ресни.

– Прилича на теб, Аби.

– Кейт или Девън?

– Кейт, разбира се.

– Но пък детето е наследило усета ти за стил – отбеляза сухо Селма.

– Приемам го като комплимент. Благодаря и на двете – каза тя.

Помисли, че Булахдин има право. Кейт някак си наистина приличаше на нея. Бе наследила зелените си очи от сестрата на Аби – Мерили. Ала дългият º нос – и елегантен, и странен – и стройните крака бяха като нейните. Дори късата º коса с неравни кичури, сплъстени от влагата, сияеше в кестеняво, каквато някога беше косата на Аби. Когато я видя за пръв път, тя съзря у Кейт мечтателна, увлечена по книгите своя версия и º се прииска да я опознае. Майката на Кейт обаче – Куин – си тръгна ядосана оттук и тя знаеше от опит, че не º остава друго, освен да задържи вратата отворена с надеждата някой ден момичето да се върне.

– Наистина ли дойде просто ей-така? – попита Булахдин.

– Опитах се да поддържам връзка с нея, но майка º не позволи. Днес Кейт намерила пощенската картичка, която º изпратих преди петнайсет години. И решила да дойде да ме види.

– Атланта не е близо – вметна Селма, втренчена в притъмнялото езеро.

– Това пък какво ще рече? – скастри я Булахдин.

– Ще рече, че иска нещо.

– О, я стига! – тросна се старицата. – Не я слушай, Аби.

Кейт и Девън дойдоха при тях и Аби размаха длан да прогони дима, стелещ се пред лицето º като дим от магьосническа отвара.

– Хот-догът ще е готов скоро. Надявам се да не е прегорял. Скарата е непредсказуема – обясни тя. – Кейт, Девън, запознайте се с Булахдин и Селма. Дами, това са моите племенници.

– Ела тук, бебче. Седни до мен – обърна се възрастната дама към Девън, потупвайки съседния стол. – Искаш ли бонбонче?

Извади размекнато и разнищено руло ментолки против гърлобол от джоба на панталоните си.

Селма не ги поглеждаше, впила очи в езерото. Седеше сама на друга маса. Полата º се стелеше по земята като сценична завеса. Вееше си със старо картонено ветрило от сватбен параклис в Лас Вегас. Изведнъж изсумтя и остави рязко ветрилото. Аби знаеше, че е наострила слух.