Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Създал съм си немалко врагове — призна Морик. — Също като теб, приятелю, в това число и главния магистрат на Лускан.

Уолфгар сви рамене — всичко това слабо го интересуваше.

— А и ще си създадем още — добави Морик.

— Заради живота, който ти избра.

Разбойникът повдигна вежди:

— Да не предлагаш да заживеем като фермери и цял ден да се ровим в калта?

— Толкова ли е ужасно?

Морик изсумтя и Уолфгар отново се засмя безпомощно.

— Трябва да се установим някъде — обяви Разбойника неочаквано, когато още едно кално ручейче се процеди под него. — Къща… или пещера.

— В планината има много пещери — отвърна Уолфгар, но изражението, изписало се на лицето на приятеля му, едновременно обнадеждено и уплашено, бе съвсем красноречиво — планинските пещери почти винаги бяха заети.

На другата сутрин слънцето изгря ярко в ясното, синьо небе, ала дори това не поправи вкиснатото настроение на Морик. Без да спира да мрънка недоволно, той крачеше до Уолфгар, пръскайки кал навсякъде, а когато стигнаха до един бистър, планински поток, смъкна дрехите си и се зае да ги пере.

Варваринът също изпра дрехите си и се изкъпа. Ледената вода се отрази добре на раненото му рамо. Докато се излежаваха върху една скала и чакаха слънцето да ги изсуши, той забеляза струйка дим в далечината.

— Къщи — отбеляза. — Обитателите им несъмнено са приятелски настроени към онези, които идват с добро.

— Не се отказваш, а? — сухо отвърна Морик и се пресегна, за да извади бутилката с вино, която бе сложил да се охлажда в потока.

Отпи голяма глътка и я подаде на Уолфгар, който се поколеба, но после прие.

Малко по-късно, още преди дрехите им да бяха изсъхнали напълно, двамата поеха на път, позамаяни от виното. Не можеха да използват каруцата из тесните, планински пътечки, затова я поприкриха с клони и оставиха конете да пасат край нея. Морик не пропусна да отбележи колко лесно би било за някого да ги ограби.

— Е, значи просто ще ни се наложи да си откраднем нещата обратно — отвърна Уолфгар и лусканецът избухна в смях, без да усети сарказма в гласа му.

Внезапно обаче млъкна, тъй като лицето на варварина неочаквано придоби сериозно изражение. Морик проследи погледа му и видя какво го бе разтревожило — край пътеката, недалеч от тях, имаше наскоро прекършена млада фиданка. Уолфгар отиде до нея и се наведе, за да огледа мястото.

— Какво е било, как мислиш? — попита Морик зад него.

Варваринът го повика при себе си и му показа нещо — ясно различим отпечатък от огромен ботуш.

— Великани? — предположи Разбойника и Уолфгар го изгледа заинтригувано, усетил паниката в гласа му, също като при мъчението с плъха.

— И великани ли не обичаш?

Морик сви рамене.

— Ами аз досега не съм виждал нито един — призна той. — Но кой ги обича?

Уолфгар не можеше да повярва на ушите си. Все пак, Морик не беше вчерашен, даже напротив — беше врял и кипял из улиците на Лускан. Голяма част от войнската подготовка на Уолфгар включваше именно великани и за него бе наистина смайващо, че приятелят му никога не е виждал великани.

— Веднъж срещнах един човекоядец — рече Разбойника. — А и тъмничарите ни не бяха съвсем хора.

— По-големи — заяви Уолфгар направо. — Великаните са много по-големи.

Морик пребледня:

— Да се махаме тогава! — примоли се той.

— Ако по тези места се навъртат великани, най-вероятно и леговището им е наблизо. Великаните никога не биха се излагали ненужно на дъжд и жарко слънце, не и когато наоколо се намират толкова много удобни пещери. Освен това предпочитат храната си сготвена, а гледат да не издават присъствието си, като палят огньове на открито.

— Храната си… — повтори Морик. — А дали обичат да похапват варвари и дребни крадци?

— И още как! — увери го Уолфгар.

— Да вървим при фермерите! — заяви лусканецът и понечи да тръгне натам.

— Страхливец — подхвърли варваринът и той рязко се обърна. — Дирята е съвсем ясна. Дори не знаем колцина са. Не бих си и помислил, че Морик Разбойника може да побегне пред лицето на опасността.

— Морик Разбойникът се справя с опасностите с помощта на това — не му остана длъжен лусканецът, докосвайки челото си с пръст.

— Един великан би си направил истински пир с това.

— Тогава Морик Разбойника използва краката си.

— Един великан би те уловил без проблем — увери го Уолфгар. — Или пък би хвърлил някой скален къс след теб и би те смачкал на пюре.

— Все прекрасни възможности — сухо отбеляза Морик. — Да вървим да говорим с фермерите.

Уолфгар направи крачка назад и го изгледа изпитателно — по нищо не личеше, че се кани да го последва. В този миг варваринът не можеше да не си помисли колко различен бе Морик от Дризт. Разбойникът искаше да си тръгне от една ситуация, в която елфът с радост би се хвърлил (и нерядко го бе правил). Варваринът съвсем ясно си спомняше как веднъж двамата с Дризт се бяха разправили с цяла бърлога, пълна с вербези, дълга и тежка битка, в която елфът се бе впуснал почти на шега. Мислите му се насочиха към последната битка, която бе водил рамо до рамо с Дризт и този път — срещу група великани. Тогава двамата бяха тръгнали по петите на чудовищата, за да им попречат да направят пътя към Десетте града свое ловно поле.

Колкото и да си приличаха Морик и Дризт в много отношения, в най-важното те бяха съвършено различни и тази мисъл непрекъснато човъркаше Уолфгар, напомняше му за огромната промяна, настъпила неусетно в живота му, за контраста между света на север от Гръбнака на света и този на юг от него.

— Може да са само двама-трима — рече той на глас. — Рядко се движат на големи групи.

В отговор Морик извади тънкия си меч и кинжала си.

— Сто удара, за да поваля един от тях? — предположи той. — Двеста? И през цялото време, докато го мушкам отчаяно, ще се успокоявам с мисълта, че един-единствен негов удар може да ме довърши.

Усмивката на Уолфгар стана още по-широка:

— Това му е забавното! — заяви той и като преметна огромната брадва през рамо, пое по дирята, която за неговото опитно око бе съвсем ясна.

Следобедът още не беше превалил, когато двамата, приклекнали зад една канара, съзряха великаните и тяхната бърлога. Дори Морик бе принуден да признае, че мястото е превъзходно избрано — закътана пещера, скрита между скалисти хребети, но въпреки това на едва половин ден път от единия от двата прохода, които свързваха Долината на мразовития вятър с южните земи.

Двамата приятели дълго се спотайваха. Първоначално видяха само двама великани, после към тях се присъедини още един, но дори това не можа да стресне Уолфгар.

— Великани от хълмовете — пренебрежително отбеляза той. — И то само трима. Изправял съм се срещу един-едничък планински великан, който бе в състояние да повали и тримата.