Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Варваринът грабна скършената дръжка от предишната си брадва и се претърколи под вдигнатия ботуш на най-новия си неприятел. Изправи се само за миг и неколкократно стовари оръжието си върху уязвимото му коляно, после изтича зад подобния на дънер крак и заби острия връх на дръжката в сгъвката на коляното му. В това време поваленият край стената великан вдигна крак и го изрита в раненото рамо достатъчно силно, за да го запрати в насрещната стена.

Само че Уолфгар бе изпаднал в пристъп на някогашната си войнска ярост. Със страховит рев той скочи и се нахвърли върху куцукащото чудовище толкова бързо, че то не го видя, преди да усети тоягата върху коляното си. Звярът размаха ръце, за да се предпази, и дори успя да улучи, но твърде късно — звук като от строшена кост погали слуха на Уолфгар и му вдъхна надежда. Великанът се свлече на земята, стиснал счупеното си коляно с две ръце, а виковете му отекнаха из цялата пещера и я разтърсиха из основи. Варваринът тръсна глава, за да прогони болката от получения удар и избухна в тържествуващ смях.

Чудовището до стената се опита да стане, но Уолфгар се озова при него само за миг, покатери се върху гърба му и на няколко пъти стовари сопата си върху главата му, докато то не престана да се съпротивлява и не се отпусна под него. Поне този като че ли нямаше да му създава повече проблеми, помисли си варваринът.

В този миг огромната ръка на другото чудовище се сключи около глезена му.

Морик и сам не можеше да повярва, че го прави. Струваше му се, че собствените му крака го предават, докато пропълзяваше навътре.

Много скоро видя един от великаните да храчи кръв, превит одве и подпрян на стената за опора.

Преди инстинктът за самосъхранение да го накара да си плюе на петите, Морик пристъпи в мрака, тегнещ в пещерата. Мина покрай чудовището, без то да го усети (тихите му стъпки бяха напълно заглушени от шумната кашлица на великана), след това се покатери върху една неголяма издатина на метър-два от пода.

По звуците, които долитаха от вътрешността на пещерата, ставаше ясно, че там кипи битка и Разбойника можеше само да се надява, че Уолфгар се справя добре, не само защото се тревожеше за приятеля си, но и защото осъзнаваше, че покажат ли се другите две чудовища, неговото собствено положение ще стане крайно опасно.

Въпреки това запази самообладание и зачака с кинжал в ръка, готов за нападение. Обмисляше атаката си в съответствие с онова, което знаеше за хората и техните слаби страни, но при вида на тънкото оръжие в ръката му, по лицето му се изписа явно съмнение.

Великанът започна да се обръща и Морик разбра, че няма време за губене. Като си напомняше, че ударът му трябва да е съвършен и че болката, която ще последва, не бива да го плаши, и най-вече, като се чудеше защо, в името на Деветте пъкъла, изобщо бе последвал глупавия варварин дотук, той се хвърли към раненото гърло на великана.

Кинжалът му проблесна в мрака, чудовището изрева и подскочи… при което здравата цапардоса главата си в надвисналата над него издатина. Стенейки от болка то се опита да се изправи, отчаяно размахвайки ръце. Морик полетя към стената, останал без дъх от страховития удар. Като се препъваше и крещеше от ужас, той хукна навън, следван по петите от великана.

Чудовището идваше все по-близо и по-близо. В последния момент Морик отскочи настрана и то го подмина, стиснало гърлото си с една ръка, лицето му бе посиняло, очите — изскочили от орбитите.

Веднъж озовал се навън, Морик хукна на другата посока, ала великанът не го последва — паднал на колене, той се бореше за глътка въздух.

— Отивам си в Лускан! — не спираше да си мърмори Разбойника, ала въпреки това се насочи обратно към входа на пещерата.

Уолфгар рязко се обърна и заби оръжието си с все сила, после опита да се отскубне от хватката на великана. Чудовището беше застанало на едно коляно и бе изпънало счупения си крак напред в не особено успешен опит да запази равновесие. Протегна и другата си ръка, за да спре варварина, той обаче се промуши под нея, успя да се освободи и се покатери върху рамото му.

Когато се озова зад главата му, сключи ръце около врата му и насочи счупената дръжка към окото му.

Великанът се помъчи да му попречи, но варваринът натисна още по-силно. Ужасено, чудовището опита да се отскубне и напрегна мускули в напън, който би спрял дъха на всеки смъртен.

Ала Уолфгар бе улучил правилния ъгъл и притежаваше сила, каквато малцина смъртни имаха. Видя как другият великан се изправя на крака, но си напомни, че всяко нещо трябва да бъде с времето си. Миг по-късно острият връх докосна окото на великана и той обезумя. Някак си успя да се изправи на крака, ала Уолфгар продължи да забива тоягата все по-надълбоко и по-надълбоко.

Чудовището се завъртя и рязко се хвърли към стената, мъчейки се да смачка дръзкия си противник. Варваринът стисна зъби и още повече увеличи натиска върху дръжката, докато тя не потъна дълбоко в мозъка на звяра.

В този миг второто чудовище се хвърли в атака. Уолфгар скочи на пода и хукна да бяга, използвайки яростните конвулсии на първия си противник като прикритие. Счупената дръжка стърчеше от затвореното око на издъхващия великан, ала варваринът вече не му обръщаше никакво внимание, насочил всичките си усилия към това да се добере до чука и една от окървавените джуджешки брадви.

Вторият великан запрати тялото на мъртвия си другар настрана и тръгна към дръзкия човек. Внезапно обаче се олюля, когато в челото му се заби остра брадва.

Миг по-късно тежък чук се стовари върху гърдите му, после още веднъж и още веднъж. Той размаха ръце, ала нападателят му се бе навел, за да му нанесе жесток удар в коляното. Уолфгар побърза да го заобиколи, покатери се по стената и когато чудовището се завъртя, скочи отгоре му с вдигнат над главата чук.

Разнесе се силен пукот и чукът хлътна в строшения великански череп. Звярът рухна на земята и остана да лежи там, съвършено неподвижен.

В този момент Морик се показа на прага на просторното помещение и ахна при вида на пострадалия си приятел. Рамото на Уолфгар бе обляно в кръв, кракът му бе жестоко насинен от глезена до бедрото, а кожата на колената и дланите му беше смъкната.

— Видя ли? — тържествуващо заяви варваринът. — Никакъв проблем. Вече си имаме дом.

Погледът на Морик се спря първо върху отблъскващите остатъци от полуизядените джуджета, а после и върху двамата великани, чиято кръв беше образувала локви из цялата зала.

— Или някакво подобие — сухо отвърна той.

Следващите три дни двамата приятели прекараха в почистване на пещерата — погребаха джуджетата, а труповете на великаните насякоха на парчета и се отърваха от тях. Взеха запасите на убитите чудовища и дори откриха една обиколна пътека, по която успяха да доведат конете, заедно с каруцата, чак до новия си дом, макар че след това пуснаха животните да вървят, където си поискат — бездруго след това огромно усилие нямаше да ги бива да теглят каруци.