Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Значи отдавна му е времето — сухо отбеляза сестра му. — Нима искаш първото нападение в Окни от толкова време насам да бъде извършено тъкмо срещу господаря на замъка и бъдещата му съпруга? Нямаш ли никакво чувство за отговорност към жената, която твърдиш, че обичаш?

Последните й думи подействаха на Ферингал като плесница. Това като че ли се удаваше на Присила особено лесно и Мералда мислено си отбеляза, че трябва да стори нещо по въпроса, още щом се сдобие с малко повече влияние в замъка.

— Аз съм виновна — намеси се тя и пристъпи напред. — Често се разхождам нощем, защото това е любимата ми част от денонощието.

— Вече не си обикновена селянка — скара й се Присила. — Трябва да разбереш, че с издигането ти идват и немалко отговорности.

— Да, милейди — отвърна девойката и направи учтив реверанс, почтително свела глава.

— Ако толкова ти се иска да се разхождаш нощем, разхождай се в градината добави Присила с поомекнал тон.

Все така с наведена глава, та Присила да не може да види лицето й, Мералда се усмихна развеселено. Като че ли започваше да разбира как да се справя със своенравната сестра на лорд Ферингал. Присила обичаше обектът на нападките й да е борбен, а не скромен и отстъпчив.

Ето защо тя млъкна и като изсумтя недоволно, се накани да си върви.

— Имаме новини — неочаквано се обади Ферингал и Присила се закова на място.

Мералда рязко вдигна глава, почервеняла от изненада и немалка доза гняв. Само ако можеше да възпре годеника си, да му попречи да каже онова, което се канеше да каже — сега изобщо не бе подходящият момент за подобно съобщение.

— Решихме да не чакаме до пролетта, за да се оженим — заяви Ферингал, без да забелязва нищо. — Сватбата ще бъде в деня на есенното равноденствие.

Както можеше да се очаква, лицето на Присила пламна. Очевидно бе, че единствено огромно усилие на волята й попречи да не се разтрепери от яд.

— Нима? — процеди тя през стиснатите си зъби. — А сподели ли плановете си с Темигаст?

— Ти си първата, която научава — отвърна лорд Ферингал. — От уважение към теб и защото ти се занимаваш с подготовката на празненството.

— Нима? — ледено повтори Присила. — Върви да му кажеш, Фери, той е в библиотеката. Аз ще се погрижа да изпратя Мералда у дома.

Целият грейнал, лорд Ферингал се обърна към девойката:

— Още мъничко, любов моя! — рече той и като целуна ръката й, излезе от стаята и отиде да намери стария Темигаст.

— Какво му направи? — изсъска Присила в мига, в който двете останаха сами.

Мералда сви устни:

— Какво му направих?

— Използвала си женските си прелести, нали?

Мералда се разсмя с глас на опитите на Присила да не използва „груб“ език, реакция, която свикналата да вдъхва страх жена изобщо не бе очаквала.

— Може би точно това трябваше да сторя — отвърна Мералда. — Да укротя звяра, както ние му казваме, но не, не съм го сторила. Знаете, че го обичам, но майка ми не е отгледала уличница. Брат ви смята да се ожени за мен и затова ще изчакаме. До есенното равноденствие, както и сам ви каза.

Очите на Присила се присвиха заплашително.

— Мразите ме, нали?

И този път Присила бе хваната неподготвена. Очите й се разшириха, тя направи крачка назад.

— Мразите ме, задето ви отнемам лорд Ферингал и с появата си слагам край на живота, с който сте свикнали. Но това е доста себично, ако ми позволите. Брат ви ме обича, аз също го обичам и ние ще се оженим, със или без вашата благословия.

— Как се осмеляваш…

— Осмелявам се да кажа истината — прекъсна я Мералда, изненадана от собствената си дързост; да отстъпи обаче не можеше. — Майка ми няма да издържи още една зима в студената ни къща, а аз нямам намерение да я оставя да умре. Не и заради някакви си повеления на благоприличието, нито пък заради вашето удобство. Знам, че се занимавате с подготовката на сватбата и съм ви благодарна, но аз ще свърша работата по-бързо.

— Ето значи за какво ставало дума! — рече Присила, решила, че е открила слабото място на Мералда. — Майка ти?

— Не! — заяви девойката и се изправи. — Не, става дума за брат ви. За Ферингал, а не за Присила, и именно това не ви дава мира.

Присила бе толкова слисана, че не можа да отговори. Вбесена, останала без думи, тя се обърна и изхвърча от помещението, оставяйки Мералда сама.

Младата жена се замисли над онова, което беше казала, повече от изненадана, задето бе успяла да се противопостави на Присила и да надделее. Сега обаче като че ли най-разумно би било да си тръгне. Отвън забеляза Лиам и приготвената карета и без да се колебае, отиде при него и му каза да я откара у дома.

И тази вечер, както всеки път, когато Мералда отиваше в замъка, той следеше с поглед каретата, която я връщаше у дома.

И сам не разбираше собствените си чувства. Не можеше да престане да мисли за мига, в който Мералда му бе съобщила за детето. Неговото дете. Беше я отблъснал, свалил бе гарда си и бе допуснал тя да види истинските му чувства. И сега си плащаше за това, понасяше заслуженото си наказание, като гледаше как каретата я отнася по пътя, надалеч от него.

Но как трябваше да постъпи? Със сигурност не искаше живота, който Мералда му предлагаше. Никога! Дори мисълта да се ожени за нея, да я гледа как надебелява и погрознява, докато край тях пищят малки деца, го ужасяваше, но не чак толкова, колкото мисълта, че лорд Ферингал ще я притежава.

Ето каква била работата, каза си Джака, но това, че разбираше къде е проблемът, не му помогна да се почувства по-добре. Не можеше да понесе представата за това как Мералда се отдава на лорд Ферингал, нито пък мисълта, че младият благородник ще отгледа неговото дете. Струваше му се, че го ограбват, така, както правеха всички аристократи със своите селяни. Да, те винаги ограбваха обикновените хора, почтени хора като Джака. Водеха охолен живот, изпълнен с наслади, докато честните, трудолюбиви хора като Джака тънеха в кал и ядяха прокиснала храна. Благородниците вземаха жените, които поискат, без да им предлагат нищо в замяна, нищо, освен богатството си, на което обикновените хора като Джака не можеха да се противопоставят. Ферингал си бе присвоил неговата жена, а сега щеше да му отнеме и детето.

Разтреперан от гняв, младият мъж се втурна пред каретата, размахвайки ръце.

— Върви си! — скара му се Лиам от капрата, без да намалява.

— Трябва да говоря с Мералда! — викна Джака. — Става въпрос за майка й.

При тези думи гномът накара конете да позабавят крачка, за да може да се обърне назад и да чуе какво ще му нареди Мералда. Младата жена се показа през прозореца, за да види каква е цялата тази врява. При вида на очевидно развълнувания Джака Скъли тя пребледня, но не опита да се скрие.