Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Иска да спра, за да говори с теб — обясни Лиам. — Нещо за майка ти.

Мералда хвърли изпитателен поглед на Джака.

— Добре — съгласи се тя. — Можеш да ме оставиш тук, Лиам.

— Все още има цяла миля до вас — напомни й кочияшът, комуто цялата тази работа никак не се нравеше. — Мога да откарам и двама ви.

Мералда му благодари и го отпрати:

— Тъкмо ще се поразходя — рече тя и скочи на земята, още преди каретата да бе спряла напълно.

Лиам си тръгна и младата жена остана сама на пътя, сама с Джака Скъли.

— Истинска глупост е да идваш тук! — скара му се тя. — Какво си си наумил?

— Нямах избор — отвърна Джака и понечи да я прегърне; тя обаче го отблъсна.

— Добре знаеш какво нося — рече тя. — Много скоро ще го узнае и лорд Ферингал. Ако успее да те свърже с детето, което расте в утробата ми, и с двама ни е свършено.

— Не ме е страх от него — заяви Джака и направи крачка към нея. — Знам единствено какво чувствам, Мералда. Нямах друг избор — просто трябваше да те видя тази вечер.

— Вече съвсем ясно ми даде да разбера какво чувстваш — хладно отговори Мералда.

— Държах се като глупак — съгласи се Джака. — Хвана ме неподготвен, но вече го преодолях. Прости ми, Мералда. Не мога да живея без теб!

Девойката затвори очи, поклащайки се напред-назад, сякаш се опитваше да преглътне чутото.

— Какво си си наумил, Джака Скъли? — тихичко повтори тя. — Какво ти казва сърцето?

— Да бъда до теб! — меко отвърна младежът и направи крачка към нея.

— А после? — настоя тя и отвори очи, измервайки го с изпитателен поглед.

Той обаче не разбираше.

— Забрави ли за детето, което нося?

— Не съм! — увери я той. — Ще обичам и него, естествено!

Девойката не се и опита да скрие недоверието си.

— Мералда! — той взе ръцете й в своите и поклати глава. — Не мога да понеса мисълта, че лорд Ферингал ще отгледа моето… нашето дете, сякаш е негово!

Грешен отговор. Мералда, която най-сетне бе прогледнала за истината, скрита зад красивата му фасада, го усети с цялото си същество. Не обич към нероденото дете го бе подтикнала да я потърси, нито дори любов към нея. Не, съвсем ясно осъзна тя, Джака Скъли не бе способен на подобни чувства. Беше дошъл, кълнейки се в любов, само защото не можеше да понесе мисълта да загуби от лорд Ферингал.

Мералда си пое дълбоко дъх. Ето че мъжът, когото мислеше, че обича, стоеше пред нея и й казваше всичко онова, което бе копняла да чуе от него. Ако бе реагирал по същия начин първия път, когато тя отиде при него, двамата вече щяха да са преполовили пътя до Лускан. Ала Мералда Гандърли беше помъдряла, превърнала се бе в жена, която знае какво е добро както за нея, така и за детето й. Джака никога нямаше да им осигури живота, от който имаха нужда. Тъкмо напротив, девойката бе сигурна, че той ще намрази и нея, и детето, веднага щом примката на бедността се сключи около шията му. За него всичко бе съревнование, а не любов. Мералда заслужаваше нещо по-добро.

— Върви си! — рече тя. — Върви си и повече не се връщай.

Джака остана като поразен от гръм.

— Но…

— Не можеш да ми кажеш нищо, на което да повярвам — направо заяви Мералда. — За нас няма живот, който би те направил щастлив.

— Грешиш!

— Не, не греша и ти го знаеш не по-зле от мен. Имахме един-единствен миг, спомена, за който ще запазя до края на дните си. Но в живота ти няма място нито за мен, нито за детето. И никога няма да има.

Онова, което наистина искаше да му каже, бе да се маха и най-сетне да порасне, но знаеше, че не от нея трябва да го чуе.

— Нима очакваш да стоя със скръстени ръце, докато лорд Ферингал…

Мералда запуши уши:

— С всяка следваща дума убиваш още частица от спомена за красивата нощ, която прекарахме заедно. Вече ми е ясно какво изпитваш.

— Бях глупак!

— И все още си — хладно отвърна тя и си тръгна.

Джака я повика и отчаяният му вопъл се заби като стрела в нея, но тя устоя и не се обърна, напомняйки си истината за този мъж, за това момче. Вместо да спре, Мералда ускори крачка и не спря да тича, докато не стигна до малката къщурка на родителите си.

Вътре гореше само една свещичка. За нейно облекчение и Тори, и родителите й спяха — точно тази вечер не искаше да говори с никого. Най-сетне бе сложила чувствата си в ред, най-сетне бе успяла да се примири със загубата на мъжа, когото бе смятала за любовта на своя живот. Искаше й се да запомни единствено прекрасната нощ, която бяха прекарали заедно, а не последвалото разочарование. За съжаление, именно разочарованието и болезненото разкритие на истинската същност на Джака бяха суровата реалност, а не наивните фантазии на първата младежка любов. Наистина искаше той да си отиде от живота й.

Само че Джака Скъли далеч не бе най-големият й проблем. Есенното равноденствие бе твърде далеч, а тя никога нямаше да убеди лорд Ферингал, още по-малко пък сестра му и Темигаст, да направят сватбата по-рано.

А може би нямаше да се наложи, каза си тя, а в главата й се зароди един план. Селяните щяха да им простят, ако след като се оженеха през есента, някак си излезеше наяве, че двамата са правили любов преди венчавката. Окни беше пълен със „седмачета“.

Докато лежеше в тъмната си стаичка, Мералда кимна, разбрала как трябва да постъпи. Отново щеше да се опита да съблазни лорд Ферингал и то, колкото се може по-скоро. Знаеше, че той я желае, знаеше също така, че е достатъчна една нейна целувка, едно мимолетно докосване, за да разпали страстта му до краен предел.

Усмивката й се стопи миг след като се беше появила. Мразеше се, че изобщо бе в състояние да си науми подобно нещо. Ако планът й успееше, Ферингал щеше да сметне детето за свое, най-ужасната от всички лъжи, както за него, така и за нероденото дете.

Мералда ненавиждаше онова, което бе решила да стори, мразеше и себе си, задето то изобщо й бе дошло на ума, ала в този миг майка й се закашля в съседната стая. Мералда знаеше какво трябва да стори.

— Първите ни клиенти — обяви Морик.

Двамата с Уолфгар стояха на един склон над прохода, отвеждащ в Долината на мразовития вятър, докато по пътя под тях трополяха две покрити каруци. Конете поддържаха добро темпо, което все пак не беше твърде бързо.

— Пътници или търговци? — попита Уолфгар, който не изглеждаше особено убеден.

— Търговци, и то добре натоварени — увери го Морик. — Скоростта им ги издава, а липсата на пазачи направо ни моли да се заемем с тях.

Уолфгар смяташе, че търговците постъпват крайно неразумно, като поемат на толкова опасен път без охрана, но въпреки това не мислеше, че Морик се е излъгал. В крайна сметка, при последното си пътешествие от Долината на мразовития вятър заедно с тогавашните си приятели, се бе натъкнал на каруца с търговци, тръгнали съвсем сами и незащитени.