Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Тримата от втората каруца се хвърлиха да помагат на другарите си — двамина заобиколиха от лявата страна на колата, третият пое надясно. Именно него пресрещна Морик, с кинжал и тънък меч в ръка, много преди човекът да успее да се добере до варварина.

Търговецът замахна и Разбойника вдигна меча си, уж за да спре вражеското острие, но вместо това в последния момент завъртя оръжие, като в същото време направи крачка напред и отби сабята на противника си с тънкия си кинжал. В същото време мечът му се стрелна към незащитеното гърло на търговеца. С горкия човек беше свършено… или поне щеше да бъде свършено, ако Морик не бе усетил как някой спира ръката му, така сигурно, сякаш пред себе си имаше не въздух, а каменна стена.

— Какви ги вършиш? — сопна се той на Уолфгар, който пристъпи напред и вдигна юмрук, при което едва не изгуби ухото си от кинжала на своя приятел.

Търговецът опита да се предпази, но беше безсилен пред тежкия пестник на варварина, който се стовари в лицето му с такава сила, че го запрати няколко метра назад. Победата на Уолфгар обаче се оказа съвсем мимолетна.

Макар и временно замаян от лакътя на исполина, кочияшът бе успял да се изправи и сега се хвърли в битката с оръжие в ръка. Още по-лошо бе това, че другите двама си бяха намерили отлични позиции: единият — върху капрата на първата каруца, а другият — пред нея. И сякаш това не бе достатъчно неприятно, ами и възрастният мъж изскочи от вътрешността на колата, стиснал пръчка в ръка.

— Сега ние сме глупаците! — извика Морик на Уолфгар и без да спира да ругае, избегна атаката на мъжа на капрата, чиито умели движения ясно даваха да се разбере, че наистина си го бива в битките.

Уолфгар реши да се заеме с човека с пръчката, ала беше запратен назад, косата му се изправи, а сърцето му се разтуптя лудо.

— Ето значи за какво била пръчката — каза си Морик, като видя яркия взрив. — Мразя магьосници!

И той се нахвърли върху мъжа пред каруцата, който спря меча му така ловко, че едва не го накара да загуби равновесие.

— Побързай! — извика Морик на приятеля си, после се приведе и отчаяно замахна, когато онзи на капрата скочи върху конете и замахна към главата му.

В това време Уолфгар се отбраняваше както от кочияша, така и от онзи, когото бе ударил преди малко. Даде вид, че се кани да посрещне нападението на кочияша, но внезапно спря, промени ъгъла на атаката си и запрати чука към възрастния търговец — последното нещо, което искаше, бе да бъде разтърсен от още една магическа мълния.

Хвърлянето беше безпогрешно — чукът се удари не в търговеца, а във вратата на каруцата, така че тя хлопна върху ръката му, тъкмо когато той се канеше да запрати нов магически изстрел към варварина. Всъщност, той го стори, само че вместо Уолфгар, мълнията замалко не улучи втория му противник.

— В атака! — кресна Морик и се обърна към скалите край пътя.

Това му спечели миг-два, в който всичките му неприятели се огледаха наоколо… напълно достатъчно, за да може да си плюе на петите, а Морик Разбойника беше отличен бегач… особено когато животът му зависеше от това.

Кочияшът направи една-две колебливи крачки към Уолфгар, доста притеснен от очевидната му сила. Другият мъж обаче се хвърли в атака, привидно безстрашно, поне докато варваринът не скочи към него със страховит рев на уста. Уолфгар промени посоката си почти веднага и отново насочи вниманието си към кочияша, хващайки го неподготвен със завидната си пъргавина. Успя да го сграбчи за десницата (не, без да усети острието на меча му върху ръката си), придърпа го към себе си и като го сграбчи през колана с другата си ръка, го вдигна над главата си. Рязко завъртане и кочияшът полетя към своя другар, който тъкмо се бе хвърлил в атака.

Уолфгар се огледа и видя Морик да се отдалечава, колкото го държат краката — разумен ход, като се имаше предвид развоя на неравностойната битка. Само че кръвта на варварина беше кипнала и той пак се обърна към каруците и двамата си противници… тъкмо навреме, за да бъде улучен право в гърдите от още една магическа мълния.

С дългите си крака Уолфгар задмина Морик само след около петдесетина метра. Мощен магически взрив раздроби един скален къс съвсем близо до тях, последва го свистяща стрела, както и подигравателните викове на търговците, ала никой не тръгна след тях по склона и много скоро каруците се изгубиха в далечината. Когато двамата приятели най-сетне спряха, за да си поемат дъх, Уолфгар сведе поглед към дупките, прогорени в предницата на туниката му и поклати глава.

— Щяхме да се справим с тях, ако след като събори кочияша и стрелеца, се беше насочил направо към онзи с магическата пръчка — ядосваше се Морик.

— И да те оставя да прережеш гърлото на твоя противник?

Морик се намръщи:

— И какво толкова? Ако не ти стиска за тая работа, защо изобщо сме тук?

— Защото ти реши да се сдушиш с лусканската измет — напомни му варваринът и двамата се измериха един друг с ледени погледи.

Морик сложи ръка върху дръжката на меча си, боейки се, че Уолфгар може да се нахвърли отгоре му.

За миг Уолфгар се зачуди дали да не стори точно това.

Върнаха се в пещерата поотделно. Морик стигна пръв и влезе вътре, Уолфгар реши да остане отвън и отиде до потока, който минаваше наблизо, за да се погрижи за раните си. Установи, че гърдите му са само леко обгорени от не особено силната магическа мълния, рамото му обаче бе пострадало лошо. Старата рана се бе отворила наново и чак когато свали туниката си, видя колко много кръв бе изгубил.

Морик го откри няколко часа по-късно, припаднал на една скала край потока. Смушка го в ребрата, за да го събуди и като вдигна две бутилки във въздуха, заяви:

— Не успяхме, но поне сме живи и това заслужава да се отпразнува.

— Нима имаме нужда от повод? — отвърна Уолфгар, без да се усмихва и се извърна.

— Първите нападения винаги завършат катастрофално — увери го Морик. — Просто трябва да свикнем един с друг, това е всичко.

Уолфгар се замисли над думите му, спомняйки си първата битка, която двамата с Дризт бяха водили заедно. Вярно, в един момент той замалко не бе премазал приятеля си при едно ниско хвърляне на Щитозъб, но от самото начало между тях съществуваше забележителна хармония, сърцата им сякаш биеха в един ритъм и затова в битка си пасваха толкова добре. Можеше ли да каже същото за Морик? Щяха ли изобщо двамата някога да си паснат?

Варваринът погледна към приятеля си, който все още се усмихваше широко, стиснал бутилките в ръка. О, да, рано или късно щеше да свикне с него. Рано или късно двамата щяха да станат като един. А може би именно това го тревожеше.

— Миналото вече го няма, бъдещето все още не е дошло — рече Морик. — Тъй че нека да живеем в настоящето и да му се радваме. Нека се наслаждаваме на всеки миг.