Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Пътят под тях правеше голям завой около един хребет, но те си избраха по-пряк маршрут, така че да изпреварят каретата и да излязат пред нея там, където стражите от укреплението нямаше да ги виждат. Уолфгар веднага се зае да намери място, където да завърже въжето си. Поколеба се за едно младо дръвче, но се отказа, тъй като не бе уверен, че то ще го издържи.

— Защо просто не скочиш? — предложи Морик, като посочи надвиснала над пътя скала, после се втурна напред с камшик в ръка, понеже каретата вече се задаваше иззад завоя.

— Дръпни се от пътя! — провикна се Лиам миг по-късно.

— Трябва да поговорим, добри ми господине — отвърна Морик, без да се помръдва.

Гномът рязко дръпна юздите и конете спряха на сигурно разстояние от непознатия и както Морик не пропусна да забележи, твърде назад, за да може Уолфгар да скочи върху каретата.

— В името на лорд Окни, освободи пътя! — нареди Лиам.

— Нуждая се от помощ, господине — обясни Разбойника и пристъпи напред, като в същото време с крайчеца на окото си следеше как Уолфгар заема позиция.

— Не се доближавай, приятелю — предупреди го кочияшът. — Изпълнявам поръчка на господаря си и ако се наложи, ще те прегазя, без да ми мигне окото.

Морик се изкиска:

— Съмнявам се.

Нещо в гласа му, а може би едва доловимо движение нейде из скалите над тях прикова вниманието на Лиам и той най-сетне осъзна същинските размери на надвисналата опасност. Пришпорени, конете се хвърлиха напред в мига, в който Уолфгар скочи.

Варваринът не улучи и се стовари зад капрата. Устремът му беше толкова голям, че каретата се наклони на една страна, държейки се само на две колелета. От вътрешността й се разнесе женски писък.

Воден от инстинкта си, Морик изплющя с камшика току пред муцуните на двете животни. Подплашени, те свърнаха настрана и преди Лиам да ги обуздае, преди Уолфгар да разбере какво става, преди дори Мералда да успее да изпищи още веднъж, каретата се преобърна на една страна, запращайки и гнома, и варварина на земята.

Макар и замаян, Уолфгар се изправи на крака, очаквайки кочияшът или някой друг да се нахвърли отгоре му. Само че кочияшът лежеше сред купчина камъни, а от вътрешността на каретата не се чуваше и звук. Морик изтича да успокои конете, после скочи върху каретата, пропълзя до вратата и я отвори. Отвътре се разнесе нов писък.

Уолфгар отиде при кочияша и повдигна главата му. Когато видя, че гномът е в безсъзнание и не може да се съпротивлява, внимателно я положи на земята, надявайки се, че не го е ранил смъртоносно.

— Трябва да видиш това! — извика Морик на приятеля си и протегна ръка на красивата млада жена, която се беше свила вътре.

Както можеше да се очаква, тя се отдръпна още по-надалеч от него.

— Излез, иначе аз ще дойда при теб — предупреди я лусканецът, ала уплашената девойка се сгуши в най-далечния ъгъл.

— Ето по този начин истинските разбойници си набавят развлечения — подхвърли Морик на Уолфгар, който тъкмо се бе присъединил към него. — И като говорим за развлечения…

С тези думи той скочи в каретата.

Девойката изпищя и се опита да го удари, той обаче беше прекалено ловък и само за миг я притисна о тавана на каретата, който сега играеше ролята на стена, приклещи ръцете й, затисна краката й с коляно, така че тя да не може да го изрита в слабините, и доближи устни до нейните:

— Целувчица за победителя?

Изведнъж Морик усети силно дръпване — освирепял от гняв, Уолфгар го улови за яката и с лекота го извлече навън.

— Минаваш всякакви граници! — отсече варваринът и грубо го пусна на земята.

— Заловихме си я честно и почтено! — възпротиви се Разбойника, чудейки се какво му става на Уолфгар. — Ще се позабавляваме и после ще я пуснем. Какво лошо има?

Уолфгар го изгледа страховито:

— Иди да се погрижиш за кочияша. После виж дали ще намериш нещо интересно в каретата.

— Момичето…

— Момичето не се брои! — отсече варваринът.

Морик вдигна ръце в знак, че се предава и отиде да види какво става с падналия гном.

В това време Уолфгар протегна ръка на жената в каретата, точно както и Разбойника преди него:

— Излез! — подкани я той. — Обещавам, че нищо лошо няма да ти се случи.

Зашеметена и натъртена, Мералда избегна подадената й ръка.

— Не можем да изправим каретата, докато си в нея — опита се да обясни варваринът. — Нима не искаш да си тръгнеш оттук?

— Искам единствено вие да си тръгнете!

— И да те оставим сама?

— По-добре сама, отколкото с крадци като вас! — сопна му се девойката.

— За кочияша ще бъде по-добре, ако излезеш — мъчеше се да я успокои Уолфгар, или поне да я стресне достатъчно, за да я накара да го послуша. — Хайде. Няма да те нараня. Ще те обера, вярно е, но няма да те нараня.

Най-сетне Мералда му подаде ръка, плахо и нерешително, и той с лекота я извади от каретата. Внимателно я постави на земята и я погледна. Дори голямата синина, появила се на лицето й, не можеше да скрие деликатната й хубост. На Уолфгар не му беше трудно да разбере желанието, обзело Морик, но той нямаше никакво намерение да насилва, която и да било жена, независимо колко е красива, нито пък възнамеряваше да позволи на Морик да го стори.

Двамата крадци преровиха каретата и почти веднага (за истинска радост на Разбойника) откриха кесия, пълна със злато. Когато свършиха, Уолфгар се зае да намери достатъчно дълъг клон, който да използва като лост.

— Нали не си намислил да изправиш каретата? — не повярва на очите си Морик.

— И още как! — заяви варваринът.

— Не можеш да го направиш! — възпротиви се Разбойника. — Та тя ще отиде право в укреплението и само след час всички войници ще се втурнат по петите ни!

Уолфгар изобщо не го слушаше. Откри няколко едри камъка и ги натрупа близо до покрива на каретата, напъна се и я повдигна от земята. Когато видя, че Морик няма намерение да му помогне, успя някак да освободи едната си ръка и да подпъхне един камък под ръба.

Конете изпръхтяха и се задърпаха, при което замалко не провалиха всичко.

— Поне иди и ги успокой! — сопна се Уолфгар на приятеля си. Морик обаче не помръдна.

Варваринът се обърна към Мералда и тя изтича при подплашените животни.

— Не мога да го направя сам! — викна Уолфгар на Морик, още по-сърдито от предишния път.

Въздъхвайки измъчено, Разбойникът се приближи, хвърли един бърз поглед и отиде да вдигне захвърленото недалеч оттам въже. После направи хлабава примка от единия му край и я надяна около близкото дърво, а другия завърза за горния ръб на каретата. Докато правеше това, се наложи да мине покрай Мералда, която стреснато се отдръпна назад, той обаче не я и забеляза.

След това улови юздите и поведе двете животни, докато колелетата не застанаха на равно разстояние от дървото.