Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Е, случвало ми се е да се занимавам и с това от време на време — призна Морик. — Това, че си нямаме покрив над главата, не означава, че трябва да живеем като диваци — повтори той стария рефрен и подаде бутилката на Уолфгар.

Варваринът трябваше да впрегне цялата си воля, за да откаже. Рамото го болеше, а възбудата от битката още не беше отшумяла. В този момент мисълта за забвението, което го очакваше на дъното на шишето, бе повече от примамлива.

Ала той устоя, като се насили да се отдалечи от приятеля си и вместо това отиде в другия край на поляната, покатери се на едно дърво, настани се удобно и се зае да оглежда местността.

Ала накъдето и да се обърнеше, погледът му неизменно се връщаше на север, към Гръбнака на света, преградата, която се възправяше между него и Долината на мразовития вятър, както и към живота, който би могъл да познае там. Животът, който все още можеше да познае. Мислите му отново се насочиха към приятелите му и най-вече към Кати-Бри и той потъна в сънища, където Кати-Бри бе в обятията му, а нежните й целувки заличаваха болката, която го изгаряше.

Внезапно Кати-Бри изчезна и под ужасения поглед на Уолфгар от челото й се показаха малки рогца. Черни прилепови крила запляскаха над него и той я позна — сукубата, скверната слугиня на Ерту, приела скъпия на сърцето му лик, за да приспи съпротивата му и да го съблазни.

Уолфгар рязко отвори очи, с мъка поемайки си дъх. Опита се да прогони ужасните образи, ала те не си отиваха. Не и този път. Толкова живи и болезнени бяха те, че за няколко мига варваринът се зачуди дали последните няколко месеца не бяха поредното мъчение на Ерту, жестока измама, чиято едничка цел бе да му вдъхне зрънце надежда, та демонът да може да я стъпче в калта. Образът на сукубата бе пред очите му, ужасяващото създание, което го бе изкусило.

— Не! — изръмжа исполинът, напразно опитвайки се да прогони спомена, прекалено ужасен, за да може той да го надвие.

„Откраднах семето ти.“ Шепотът на сукубата отекна в мислите му и той не можа да го заглуши, нито да го отрече. Бяха го правили няколко пъти през всички онези години, прекарани в нечовешки мъчения. Бяха взимали семето му, за да създадат алудемони, негови деца. Този спомен, най-страшен от всичко, преживяно в Бездната, изплуваше в съзнанието му за първи път след завръщането му на Повърхността. За първи път преградите, които бе издигнал, за да не допуска тези мисли, не бяха успели да го задържат и той отново видя пред себе си чудовищното си потомство.

Видя всичко с кристална яснота. Ерту бе донесъл плачещото бебе и му го бе показал, а след това, пред ужасените очи на варварина, без да обръща внимание на писъците на скверната сукуба-майка, му бе отхапал главата. Силна струя кръв бе обляла Уолфгар от главата до петите, докато той се мъчеше да си поеме дъх, безсилен срещу връхлетелия го ужас, неспособен да повярва, че демонът за кой ли път бе успял да докосне частица от него с хищните си лапи, успял бе да измисли мъчение, по-страшно от всичко, което му бе причинявал досега.

Варваринът се свлече от дървото, при което падна върху рамото си и раната отново се отвори. Без да обръща внимание на болката, той се втурна към каруцата, до която се бе излегнал Морик, и трескаво зарови вътре. Извади една бутилка и я отвори с треперещи пръсти.

Неговите деца! Децата, родени от откраднатото му семе!

Силната напитка изгори гърлото му и по цялото му тяло се разля огън, благословен пожар, който притъпи сетивата му и удави ужасяващите образи.

— Трябва да дадете време на любовта да разцъфти, господарю — прошепна Темигаст на лорд Ферингал, докато го водеше към другия край на градината, далеч от Мералда, която съзерцаваше морето отвъд каменния зид.

Икономът току-що бе заварил младия лорд да увещава девойката да се оженят още следващата седмица. Силно притеснена, Мералда измисляше извинение след извинение, ала заслепеният от любов Ферингал ги отхвърляше с лекота.

— Време да разцъфти? — повтори той, без да може да повярва на ушите си. — Та аз ще полудея от желание! Не мога да мисля за нищо друго, освен за нея!

Последните няколко думи той изрече твърде силно и когато се обърнаха, двамата мъже видяха, че Мералда ги гледа с неодобрение.

— Както си му е редът — настоятелно прошепна Темигаст. — Нека видим дали чувствата ви ще останат все така силни с течение на времето. Това е най-доброто мерило за истинската любов, милорд.

— Нима все още се съмняваш в искреността ми? — ужасено попита Ферингал.

— Не, милорд, ни най-малко — увери го Темигаст. — Но в очите на селяните съюзът ви с младата Мералда трябва да бъде плод на истинска любов, а не на мимолетно увлечение. Не бива да излагате репутацията й на риск.

При тези думи лорд Ферингал замълча и замислено премести поглед от Мералда към Темигаст и обратно, очевидно объркан.

— Но как може да пострада репутацията й, ако се оженим?

— Ако сватбата стане прекалено набързо, селяните ще решат, че е използвала женски хитрости, за да ви омагьоса и подмами — обясни Темигаст. — За нея ще е много по-добре, ако вместо това посветите няколко седмици, за да докажете на всички, че любовта ви е искрена и почтена. Въпреки вашите усилия, мнозина ще продължат да я гледат накриво, разяждани от завист, без съмнение. Но вие трябва да я защитите, доколкото можете, и най-добрият начин да го сторите, е като не бързате с венчавката.

— Колко дълго? — настоя нетърпеливият лорд.

— Пролетното равноденствие — рече Темигаст и Ферингал отново го изгледа ужасено. — Така е редно.

— Та аз ще умра дотогава! — проплака младият благородник.

Икономът се понамръщи:

— Мога да ви уредя тайна среща с някоя друга жена, ако решите, че вече не можете да издържате.

Ферингал рязко тръсна глава:

— Дори мисълта за друга жена ми е омразна!

Топло усмихнат, Темигаст го потупа по рамото.

— Ето това е отговор на мъж, чиято любов е искрена. Кой знае, може пък да успеем да уредим сватбата за края на тази година.

Лицето на Ферингал просветна, но после отново потъмня.

— Цели пет месеца! — простена той.

— Само си представете радостта, която ви очаква след това!

— Та аз не мисля за нищо друго — печално въздъхна младият лорд.

— За какво си говорихте? — попита Мералда, когато малко по-късно Темигаст се извини и се оттегли, а Ферингал се присъедини към нея край стената.

— За венчавката, разбира се. Старият Темигаст смята, че трябва да изчакаме до края на годината. Според него на любовта трябвало да се даде време да разцъфти.

Съмнението в гласа на Ферингал бе повече от очевидно, Мералда обаче, усети как я изпълват облекчение и благодарност към иконома: