Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

От западната порта на Лускан се показа препълнена каруца и го извади от мислите му. Въпреки лошото си настроение, варваринът не можа да сдържи усмивката си, когато разпозна седналата на капрата старица.

Морик. Двамата бяха прокудени от града едва преди няколко дни, но вместо да се махнат, продължиха да се навъртат наоколо — Морик заяви, че ако възнамеряват да оцелеят по пътищата, ще му трябват някои запаси. С тези думи той се промъкна обратно в Лускан и ако се съдеше по усилието, с което двата коня теглеха каруцата, както и по самия факт, че изобщо има каруца и коне, очевидно бе, че мисията му се е увенчала с успех.

Дребният разбойник свърна по тясна пътечка, която потъваше в гората. Там, приседнал на едно възвишение, го очакваше Уолфгар. Когато стигна при него, Морик се надигна от капрата и се поклони.

— Изобщо не беше трудно — заяви той.

— И стражите не усетиха нищо?

Морик изсумтя, сякаш самата мисъл бе абсурдна.

— Бяха същите войници, които ни изгониха онзи ден — поясни той самодоволно.

Преживяното в ръцете на лусканските власти само бе напомнило на Уолфгар, че двамата с Морик бяха големи риби в прекалено малко езеро, незначително на фона на кипящото море, каквото представляваше градът. И все пак, в тяхното мъничко кътче от Лускан Разбойника наистина бе един от най-големите играчи.

— Една торба падна, докато излизах — продължаваше Морик. — Един от стражите хукна след мен, за да ми я върне.

Уолфгар слезе от хълма, отиде до каруцата и отметна покривалото. Отдолу имаше торби с храна, както и въжета и всичко необходимо, за да си направят подслон на открито. Ала онова, което най-много се набиваше на очи, бяха бутилките, голямото количество бутилки, пълни с твърд алкохол.

— Мислех, че ще останеш доволен — отбеляза Морик и се приближи. — Това, че напускаме града, не означава, че трябва да изоставим и всичките си удоволствия. Да ти кажа, по едно време се поколебах дали да не довлека и Дели Кърти.

Варваринът му хвърли гневен поглед. Споменаването на Дели по толкова открито неприличен начин го бе засегнало до дъното на душата.

— Хайде — прочисти гърлото си дребният крадец, сменяйки набързо темата. — Нека потърсим някое закътано местенце, където да утолим жаждата си.

И той се зае да сваля дегизировката си, мръщейки се от болка. Неколкоседмичните мъчения не бяха останали без последствия — боляха го всички стави, раните по корема му още не бяха заздравели, а и колената му нямаше да се оправят скоро. Това обаче не му попречи да вдигне перуката, която току-що бе свалил от главата си, за да може още веднъж да се наслади на собственото си майсторство. След това се покатери обратно върху капрата и взе юздите в ръце.

— Конете не ги бива особено — отбеляза Уолфгар. Двете животни изглеждаха попрестарели и доста немощни.

— Златото ми трябваше, за да купя пиене — обясни Морик и варваринът хвърли поглед към каруцата, мислейки си, че приятелят му би трябвало да похарчи парите за по-добри коне, казвайки си, че от днес дните на алкохолна забрава за него остават в миналото. Накани се да се изкачи на хълма, ала Морик го повика обратно.

— По пътищата има разбойници. Така ми казаха в града. Разбойници по пътищата на север от гората, та чак до Гръбнака на света.

— Боиш се от някакви разбойници? — учуди се Уолфгар.

— Единствено от такива, които никога не са чували за мен — уточни Морик и за варварина не бе особено трудно да схване скрития подтекст — в Лускан славата на Морик бе напълно достатъчна, за да държи повечето главорези настрана.

— По-добре да сме подготвени за подобни неприятности — продължи Разбойника и извади тежка брадва изпод капрата. — Виж! — ухили се той самодоволно. — Все още е изцапана с кръвта на Крийпс Шарки.

Брадвата на самия палач! Уолфгар понечи да го попита как, в името на Деветте пъкъла, бе успял да се докопа до нея, но се отказа, сметнал, че предпочита да не знае.

— Хайде — подкани го Морик и като потупа мястото до себе си, извади една бутилка. — Да тръгваме и докато си пийваме, нека помислим как да се защитим.

Уолфгар дълго се взира в шишето, преди да се качи на капрата. Морик му го подаде, ала той отказа, стискайки зъби. Разбойникът сви рамене, отпи голяма глътка и отново му го предложи. И този път Уолфгар отказа. По лицето на Морик се изписа учудване, но то бързо се разсея — в крайна сметка, това означаваше повече пиене за него.

— Не бива да живеем като диваци, само защото си нямаме дом — заяви той.

Иронията на подобно изявление, идващо от устата на човек, който се наливаше с алкохол направо от бутилката, не убегна на варварина. През целия следобед той отказваше да се поддаде на изкушението и най-накрая Морик привърши бутилката сам. Държейки здраво юздите, Разбойника запрати празното шише в някаква скала и нададе доволен рев, когато то се пръсна на хиляди парчета.

— Доста шум вдигаш, докато се опитваш да избегнеш бандитите — изръмжа Уолфгар.

— Да ги избегна? — щракна с пръсти Морик. — Ни най-малко. Подобни люде нерядко си имат удобни лагери, където можем да се разположим царски.

— И които несъмнено принадлежат на разбойници, радващи се на някакъв успех — възрази Уолфгар. — А разбойници, които се радват на успех, най-вероятно си ги бива в онова, което правят.

— Също като Дървотрошача — напомни Морик и добави, виждайки съмнението му: — Може би ще успеем да ги убедим да ни приемат сред себе си.

— Не мисля така.

Морик сви рамене и кимна:

— Значи ще ни се наложи да ги прогоним — рече, сякаш нямаше нищо по-лесно от това.

— Изобщо няма и да ги открием! — изсумтя Уолфгар.

— Нима? — попита Морик и така рязко свърна в една пътека, че каруцата застана на две колелета и варваринът замалко не се изтърколи на земята.

— Какви ги вършиш? — изръмжа той, докато се друсаха по неравната пътека, и рязко се наведе, за да избегне изпречилия се пред лицето му клон; в същото време друга вейка го одра по ръката. — Морик!

— По-тихо, едри ми приятелю — рече Разбойника. — Насреща ни има река и мост, който несъмнено е добре охраняван.

Каруцата излезе измежду дърветата и се насочи към брега на реката. С едно дръпване на юздите Морик накара конете да забавят крачка и те поеха полека по неустойчивия мост. За огромна изненада на Разбойника преминаха от другата страна, без никой да се опита да ги спре.

— Новаци — разочаровано промърмори той, заричайки се да измине още няколко мили, след което да обърне каруцата и да се върне обратно при моста.

После обаче рязко дръпна юздите и спря, видял изпречилия се на пътя им здравеняк с меч в ръка.

— Колко интересно, че двамина като вас си позволяват да минават през моята гора без разрешение — подхвърли главорезът и като вдигна меча си, го сложи обратно на рамо.