Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Твоята гора? — повтори Морик. — Пък аз си мислех, че гората не принадлежи никому и всеки може да пътува оттук.

И като понижи глас, така че само Уолфгар да го чуе, добави:

— Полуорк.

— Идиот — също така тихо му отвърна варваринът. — Теб имам предвид, не него. Сам си търсиш неприятности…

— Мислех, че ще се понрави на героичната ти природа. Пък и този бандит несъмнено има наблизо лагер с много удобства.

— Какво си говорите? — сопна се здравенякът.

— Нищо особено, добри ми господине — повиши глас Морик. — Само дето приятелят ми тъкмо казваше, че според него гората не принадлежи никому, а ти си най-обикновен крадец.

Очите на главореза се разшириха и той с мъка се опита да каже нещо свързано. Не успя и вместо това се изплю на земята.

— Аз пък ви казвам, че туй е мойта гора! — заяви той най-сетне и заби пръст в гърдите си. — Гората на Того!

— И колко би ни струвало да минем оттук, добри ми Того? — преспокойно попита Морик.

— Пет жълтици! — изръмжа разбойникът и като помисли малко, добави: — На всекиго от вас.

— Плати му — промърмори Уолфгар.

Морик се изкиска, но в този миг една стрела изсвистя на сантиметри от лицето му. Изненадан от превъзходната организация на бандата обирджии, Морик набързо промени решението си и посегна към кесията си.

Ала Уолфгар също беше променил решението си, разярен, че някой едва не го бе убил. Още преди Морик да успее да се уговори за цената, той скочи от каруцата и се нахвърли върху Того с голи ръце. После обаче размисли и рязко свърна встрани. Две стрели профучаха там, където се бе намирал само допреди миг, но той вече се бе насочил към стрелеца, когото бе съзрял, скрит в клоните на едно дърво, на около десетина крачки край пътя. Със страховит устрем мина между близките гъсталаци и връхлетя върху падналия зад тях дънер. Без да забавя крачка, вдигна масивната цепеница, запрати я в лицето на коленичилия недалеч човек и продължи.

Стигна до дървото в същия миг, в който следващата стрела се заби в земята пред краката му, но той не обърна никакво внимание, че и този път се е разминал на косъм. Скочи върху най-ниския клон и със страховита сила и не по-малко впечатляваща ловкост, се изтегли нагоре. Като чупеше изпречилите се пред лицето му вейки, той за миг се озова лице в лице със стрелеца, който отчаяно се бореше с тетивата на лъка си.

— Дръж! — викна страхливият гнол и като тикна лъка в ръцете му, скочи на земята, избирайки да падне от няколко метра, вместо да се изправи срещу разярения исполин.

Само че да избяга съвсем не беше толкова лесно. Уолфгар протегна ръка и го улови за яката. След това, въпреки отчаяната му съпротива, за варварина не представляваше никаква трудност да го издърпа обратно на клона.

В този миг чу, че Морик вика за помощ.

Застанал на капрата, Морик трескаво размахваше тънкия си меч, мъчейки се да отбива атаките както на Того, така и на един от събратята му, изскочил от близките храсталаци. Това обаче не беше най-лошото — зад гърба му се задаваше още един разбойник, а стрелите не спираха да свистят във въздуха.

— Ще ви платя! — опита да се измъкне дребният крадец, ала нападателите му само се изсмяха.

С крайчеца на окото си Морик видя как стрелецът се прицелва и побърза да отскочи назад, избягвайки както стрелата, така и оръжието на учудващо умелия противник пред себе си. Това му струва прескъпо — не успя да запази равновесие и падна от капрата право върху каса с бутилки, които се строшиха под него. Той подскочи нависоко и изпищя, размахвайки меча си без особена полза.

Того начаса се възползва от положението и се качи на капрата, ала вбесеният Морик посрещна нападението му, отвръщайки на всяко негово движение, забравил за миг и другия си противник, и скрития стрелец. Того придърпа ръката си назад, за да нанесе удар, ала Морик бе по-бърз и го изпревари. Тънкото острие се заби в десницата на полуоска и го принуди да изпусне оръжието. То издрънча върху дървената пейка, а Морик пристъпи още по-напред и завъртя меча си така, че да се предпази от атаките на втория нападател. В същото време извади от пояса си дълъг кинжал и неколкократно го заби в корема на Того. Главорезът опита да се защити, но Морик бе прекалено ловък и с лекота избягваше и неговия меч, и този на другия си противник.

Не след дълго Того политна назад и падна от капрата. Помъчи се да побегне, но не можа да направи и една крачка и рухна на земята, притиснал ръце до разкъсания си корем.

Морик чу третия разбойник да се приближава към каруцата, после във въздуха отекнаха два писъка — един нейде отвисоко и друг — откъм третия нападател. Лусканецът хвърли поглед назад, тъкмо навреме, за да види как гнолът, когото Уолфгар беше уловил, полита във въздуха, размахал отчаяно ръце, а миг по-късно се стоварва право върху третия разбойник. Двамата се сгромолясаха до каруцата, после третият нападател, който се оказа дребна жена, се понадигна и се измъкна с пълзене; гнолът остана да лежи напълно неподвижно.

Морик се нахвърли върху единствения останал противник с удвоена ярост. Само че бандитът вече нямаше никакво желание да се бие, не и когато приятелите му падаха един след друг. Отбивайки ударите на Морик, той започна да отстъпва назад и в първия удобен момент побърза да скочи на земята.

Морик го последва, въртейки умело меча си. Рязко замахване напред и също толкова рязко отдръпване, когато престъпникът спря удара му. С едно мълниеносно завъртане на оръжието, Морик го провря покрай острието на противника си и бандитът направи крачка назад, а от рамото му шурна кръв. Той се опита да побегне, ала Разбойника беше плътно зад него, принуждавайки го да се отбранява.

— Моля ви, господине — проплака бандитът, когато ударите на Морик зачестиха прекалено и стана съвсем ясно, че лусканецът го превъзхожда многократно. — Искахме само парите ви.

— Значи след като ни оберете, нямаше да ни сторите нищо лошо? — лукаво попита Морик.

Престъпникът трескаво закима и Морик се възползва от моментното му разсейване, за да нанесе поредния си удар. По лицето на бандита се проточи кървава драскотина и той рухна на колене, хвърли меча си на земята и замоли за милост.

— Мен ме знаят като доста състрадателен — рече Морик с престорено съчувствие, чул стъпките на приближаващия Уолфгар. — Но не може да се каже същото за приятеля ми.

В този миг Уолфгар връхлетя върху коленичилия мъж, сграбчи го за гърлото и като го вдигна във въздуха, го прикова о дънера на най-близкото дърво. Само с една ръка (другата бе притисната до тялото му, а от рамото му стърчеше счупена стрела), исполинът го задържа така, като го стискаше толкова здраво, че нещастникът не можеше да си поеме дъх.