Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

И накрая, последното обяснение за притегателната сила на карнавала, се крие в нуждата от правосъдие и наказания, на които почива редът във всяко общество. Именно за това спориха Робилард и Дюдермонт, когато се върнах на борда, след като бях станал свидетел на ужасното зрелище. Макар да не изпитваше никакво удоволствие от подобна жестокост и рядко да присъстваше, магьосникът я защитаваше с плам, какъвто бих могъл да очаквам от самия магистрат. Той твърдо вярваше, че публичното унижение на тези хора, агонията им, изложена на показ, играе безценна роля в удържането на обикновените хора в правия път. Затова в неговите уши възторжените викове на тълпата не бяха нищо друго, освен гласното изражение на тяхната вяра в реда и законността на обществото им.

Труден довод за оборване, особено когато става дума за ефективността на подобни методи в слагането на юзди на мнозина бъдещи престъпници. Но правосъдие ли е това?

Въоръжен с аргументите на Робилард, аз отидох при неколцина от по-нископоставените съдии в Лускан, под предлог, че се опитваме да измислим по-удобен начин да им предаваме заловените от нас пирати. В действителност, исках да ги накарам да говорят за Карнавала на затворниците. Почти начаса ми стана ясно, че карнавалът няма нищо общо със справедливостта. Мнозина невинни мъже и жени са се озовавали на ешафода и, принудени от нечовешките мъчения, са признавали престъпления, които не са извършили, а след това са умирали от ръката на безмилостните палачи. Магистратите го знаеха и си го признаваха на драго сърце, като без никакви угризения заявяваха, че поне пленниците, които ние им водим, слава Богу са виновни!

Дори само по тази причина не мога да приема Карнавала на затворниците. Един от най-важните критерии за всяко общество е начинът, по който то се отнася с онези, които са се отклонили от правия път, и недостойното отношение към тях принизява морала на това общество до нивото на онзи, когото то уж наказва.

Въпреки това, практики като тази в Лускан процъфтяват в много фаерунски градове, да не говорим за по-малките селца, където правосъдието неизменно е по-сурово и неумолимо, а единствено върху него се крепи тяхното оцеляване.

А може би има и четвърто обяснение за Карнавала. Може би хората се тълпят край ешафода единствено заради тръпката и удоволствието, които подобни гледки им доставят. Може би няма по-дълбока причина, освен любовта към такива забавления. Не ми се иска да вярвам, че това е правилното обяснение, защото ако толкова голяма част от човечеството е в състояние да захвърли съпричастността и състраданието си дотам, че да се развлича с мъченията и смъртта на своите събратя, ако чуждото страдание може да бъде повод за удоволствие, то аз не мога да си представя по-чисто въплъщение на истинската, първична и безпределна злина.

След толкова часове, прекарани в размисъл над тези въпроси, след безброй разговори на тази тема, след всички години, в които съм живял сред хората, аз все още не мога да си отговоря как могат да допускат извращения като Карнавала на затворниците.

Не че се учудвам. В крайна сметка, когато става въпрос за хората, рядко има прости, лесно откриваеми отговори. И може би това е причината дори след толкова години на пътешествия и срещи да не знам какво е скука. Може би точно на това се дължи и любовта ми към хората.

Уолфгар стоеше край пътя, водещ към Лускан, и се взираше в града, където бе станал жертва на несправедливо обвинение и бе понесъл зверски мъчения и публично унижение. Въпреки това в гърдите си не таеше гняв към жителите на града, нито дори към свирепия магистрат. Вярно, ако някога се натъкнеше на Джаркхелд, сигурно щеше да откъсне главата му с голи ръце, ала щеше да го стори единствено за да затвори тази страница от живота си, а не тласкан от омраза и жажда за отмъщение. Уолфгар отдавна бе надмогнал омразата. Също както в деня, когато Дървотрошача бе дошъл за него в „Кривата сабя“ само за да срещне смъртта си. Също както в деня, когато се бе натъкнал на небесните жребци, варварско племе, подобно на неговото. Беше си отмъстил на злия им шаман само защото преди много години се бе зарекъл да го стори. Не от омраза, нито от необуздан гняв, а единствено воден от усилието да продължи да води едно съществуване, в което миналото бе толкова ужасно, за да не допуска нищо да го връща назад.

С течение на времето Уолфгар бе осъзнал, че пътят му не води напред и в този миг, докато се взираше в стените на Лускан, почувства това по-силно отвсякога. Не, той вървеше в кръг, неуморимо, до безкрай, така че рано или късно се озоваваше на абсолютно същото място — място, което само пълната бутилка правеше поне донякъде поносимо, като напълно заличаваше както всеки спомен от миналото, така и всяка мисъл за бъдещето.

Уолфгар се изплю и за първи път, откакто преди месеци бе дошъл в Лускан, се запита как бе паднал толкова ниско. Мислите му се насочиха на север, към Долината на мразовития вятър, неговата родина, където бе споделил толкова приключения и щастливи дни със своите приятели. Замисли се за Бруенор, който го бе надвил в битка, когато той бе още момче, но въпреки това бе пожалил живота му и го бе отгледал като свой син. Пак Бруенор го бе завел при Дризт, за да стане истински войн. Какъв приятел се бе оказал елфът, колко приключения бяха изживели двамата, рамо до рамо, независимо в колко неизгодно положение се намираха. А ето че бе изгубил и Дризт.

Уолфгар отново си спомни Бруенор, който му бе дал най-съвършеното постижение на ковашкото си изкуство, великолепния Щитозъб. Символът на обичта му към младия варварин. А сега исполинът бе изгубил не само Бруенор, но и Щитозъб.

Замисли се за Кати-Бри, може би най-скъпата от тримата му приятели, жената, откраднала сърцето му, жената, на която се бе възхищавал и която бе уважавал повече от всеки друг на света. Може би никога нямаше да бъдат нещо повече от приятели, никога нямаше да станат мъж и жена. Може би тя никога нямаше да му роди деца, ала тя беше негова приятелка, истинска и безрезервно вярна. Когато си спомни последната им среща, Уолфгар съвсем ясно осъзна истината за тяхната дружба. Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне, би споделила с него най-съкровените си мигове и чувства, ала сърцето й, сигурен бе той, принадлежеше другиму.

Тази мисъл не събуди нито гняв, нито ревност у него. Изпитваше единствено уважение, защото въпреки чувствата си, Кати-Бри би дала всичко, за да му помогне. А сега и тя бе изгубена за него.

Уолфгар отново се изплю. Не ги заслужаваше — нито Бруенор, нито Дризт, нито Кати-Бри. Нито дори Риджис, който въпреки дребния си ръст и липсата на кой знае какви войнски умения, в момент на нужда би му се притекъл на помощ без мисъл за своята безопасност; би се хвърлил пред него, за да го предпази, доколкото може, със собственото си тяло. Как си бе позволил да захвърли всичко това на вятъра?