Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Робилард използва случая и запрати още една от своите мълнии по каравелата. Тя улучи разсеялия се пиратски магьосник и го запрати зад борда.

Един от пиратите нададе вик за атака, ала бе спрян начаса от две стрели, забили се в гърдите му.

Екипажът на „Морски дух“ беше прекалено подготвен, прекалено дисциплиниран, прекалено опитен. Сражението свърши още преди да е започнало.

— Навярно вече можеш да го пуснеш — обади се Дюдермонт след малко, тъй като Уолфгар продължаваше да стои на мястото си, провесил пирата с доспехите през борда, макар и вече да го държеше не с една, а с две ръце. — На палубата!

— Точно така! — намеси се засраменият разбойник и повдигна забралото на скъпо изработения си шлем. — Аз съм граф Таскадейл от имението Таскадейл и настоявам…

— Ти си пират — прекъсна го Дюдермонт спокойно.

— Просто едно приключение и нищо повече — надменно отвърна мъжът с доспехите. — А сега, ако обичаш, кажи на този дивак да ме пусне!

Преди Дюдермонт да успее да каже каквото и да било, Уолфгар се завъртя и графът полетя във въздуха, блъсна се в гротмачтата с оглушителен трясък и се строполи на палубата.

— Графът на Таскадейл, каквото и да е това — отбеляза Дюдермонт.

— Слабо ме вълнува — отвърна Уолфгар и се обърна към току-що спуснатата между двата кораба греда.

Разлютеният Робилард вече го очакваше от другата страна.

— Кой ти нареди да тръгваш на абордаж? — подхвана го магьосникът. — Можех да ги надвия с едно-единствено заклинание!

— Някой да те е спрял? — изръмжа Уолфгар и го подмина — нямаше време да му обяснява каквото измъчва, особено когато и сам не бе наясно с онова, което ставаше в гърдите му.

— Следващия път ще сторя точно това! — провикна се след него Робилард, но варваринът не му обърна внимание. — Тежко му и горко на Уолфгар, когато пламнали парчета от платната се посипят върху него, подпалят косата и опърлят кожата му! Тежко му и горко на Уолфгар…

— Успокой се — долетя гласът на приближилия се междувременно Дюдермонт. — Пиратският кораб е пленен и никой от нас не пострада.

— Както щеше да стане и без да ни се налага да разчитаме на късмета си — не отстъпваше Робилард. — Магическите им щитове не действаха, платната им бяха незащитени. Трябваше ми само…

— Достатъчно, приятелю — прекъсна го капитанът.

— Уолфгар е пълен глупак! Истински варварин! Дивак до дъното на душата си, а от тактика разбира колкото и един орк!

Дюдермонт, който и преди бе плавал с Уолфгар, пък и знаеше, че го е обучавал не друг, а самият Дризт До’Урден, не беше съгласен, но предпочете да не казва нищо и остави вечно сърдития магьосник да се наругае на воля.

В действителност капитан Дюдермонт бе започнал да се чуди дали не бе сбъркал, приемайки Уолфгар на борда, макар все още да смяташе, че това е най-малкото, което дружбата и уважението към варварина му повеляваха да стори. Това, че Уолфгар бе успял да се изправи и да продължи напред, след като беше паднал толкова ниско, наистина бе впечатлило капитана, който го бе видял в навярно най-позорния момент от живота му — върху Карнавала на затворниците, обвинен в опит за убийство не на кого да е, а на самия Дюдермонт.

Разбира се, капитанът и за миг не бе повярвал на обвиненията (това беше и единствената причина Уолфгар да е още жив), но беше очевидно, че нещо неизказано ужасно бе сполетяло доблестния войн и го бе запратило на дъното. Толкова по-приятна бе изненадата на Дюдермонт, когато в Града на бездънните води варваринът го потърси с молба да се присъедини към екипажа на „Морски дух“ и с негова помощ да си възвърне могъщия боен чук, който Бруенор бе изковал за него.

Ала с течение на времето капитанът бе разбрал, че душевните белези на Уолфгар все още не са се заличили напълно. Днешната му постъпка беше отявлено безразсъдна и лесно би могла да изложи на опасност целия екипаж. Капитан Дюдермонт не можеше да допусне това. Налагаше се сериозно да си поговори с Уолфгар.

Нещо повече, реши Дюдермонт — от този момент за „Морски дух“ нямаше да има по-важна задача от това да открие Шийла Крий и да помогне на Уолфгар да си върне Щитозъб, след което щяха да го оставят в Града на бездънните води.

За доброто на всички.

Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.

Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.

— Е’Креса дикномин туе? — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.

— Е’Креса дикномин туе? — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.

Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.

— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?

Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.

— Може ли… — започна той.

— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.

Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.

Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.