Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Стреляйте заедно, докато минаваме покрай тях! — нареди командирът на групата и всички се заеха да проверят оръжията си, избирайки най-точните и сигурни стрели.

Зад тях Уолфгар крачеше неспокойно напред-назад. Искаше му се всичко да свърши колкото може по-скоро — напълно нормално, дори разумно желание. Въпреки това той се срамуваше от него и се проклинаше, задето се чувства по този начин.

— Глътчица за отпускане? — предложи му един моряк и му подаде малко шише с ром, което се предаваше от ръка на ръка.

Варваринът се загледа в бутилката. Месеци наред се бе мъчил да се скрие зад уж прозрачните й стени. Месеци наред се бе мъчил да удави със съдържанието й страха и ужасните спомени, в обречен опит да избяга от истината за себе си и своето минало.

Уолфгар поклати глава и продължи да крачи напред-назад.

Миг по-късно се разнесе песента на двайсетина тетиви, последвана от многогласен вик откъм кораба на пиратите, извикаха и двама-трима от моряците на Дюдермонт, които също бяха улучени.

Уолфгар знаеше, че трябва да заеме мястото си сред останалите от абордажния отряд, ала просто не можеше да го направи. Не можеше, защото образите на Дели и Колсон изникваха пред него и той не бе в състояние да продължи напред. Какво изобщо правеше тук? Как можеше да преследва някакъв си боен чук, когато те го чакаха в Града на бездънните води?

И докато тези въпроси отекваха с ужасяваща сила в съзнанието му, всичко онова, което той представляваше някога, му крещеше в отговор. Името на Темпос, варварския бог на войната, ехтеше в главата му и му казваше да захвърли всеки страх и всяко колебание и да си спомни кой е в действителност.

С рев, който накара хората около него да се разбягат, Уолфгар, син на Беорнегар, се хвърли към бордовата ограда и макар че никой не бе свикал абордажен отряд, макар че Робилард вече се подготвяше за огнения взрив, който щеше да запрати срещу каравелата и макар че между двата кораба все още имаше поне четири метра разстояние, той скочи.

Зад гърба му се разнесоха негодуващи възгласи, пред него — викове на изненада и ужас.

Единственото, което Уолфгар чу, беше собственият му глас.

— Темпос! — ревна той, запращайки по дяволите и страх, и колебание.

Темпос!

Дюдермонт се втурна към мършавия магьосник и притисна двете му ръце към тялото, прекъсвайки заклинанието му.

— Глупак! — кресна Робилард, когато отвори очи и видя какво бе накарало капитана да се намеси.

Не че беше особено изненадан — Уолфгар му бе трън в очите откакто се бе присъединил към екипажа. За разлика от другарите си Дризт и Кати-Бри, варваринът просто не бе в състояние да разбере тънкостите на магьосническото сражение. А според Робилард то бе най-важно и несъмнено превъзхождаше многократно щуротиите на обикновените войни.

Той се отскубна от хватката на Дюдермонт.

— Така или иначе, след малко започвам да ги обстрелвам — настоя той. — Когато Уолфгар ще е мъртъв.

Ала Дюдермонт не го слушаше, тъй като беше зает да дава нареждания на хората си — първо да обърнат „Морски дух“, а след това към стрелците, да си изберат позиции, от които да могат да помогнат на абордажния отряд, състоящ се от един-единствен човек.

Уолфгар закачи бордовата ограда на каравелата, препъна се и падна на палубата. Един пират с меч в ръка се нахвърли отгоре му, ала той беше по-бърз и скочи на крака, със страховит рев на уста и с по една дълга верига във всяка ръка.

Най-близкият от разбойниците замахна с меча си и го улучи в рамото, но Уолфгар светкавично вдигна ръка, така че острието само го одраска, след което нанесе толкова силен удар в гърдите на нападателя си, че той политна надалеч и се строполи безжизнен по гръб.

Размахал тежките вериги, с името на Темпос на уста, варваринът се развилия, разпръсвайки пиратите около себе си като мухи. Разбойниците никога досега не бяха виждали нещо подобно на освирепелия, двуметров исполин, затова повечето се разбягаха.

Една от веригите изсвистя и омота два крака. Бързо дръпване и пиратът се сгромоляса на палубата. Втората верига улучи друг от разбойниците по рамото, уви се няколко пъти около него и здравата го цапардоса в гърдите. Когато Уолфгар я дръпна към себе си, тя смъкна голямо парче от кожата на нещастника и го накара да се завърти като пумпал, преди да се просне по очи на земята.

— Спасявайте се! — понесоха се ужасени крясъци. — Това е някакъв демон!

Когато веригите се оплетоха, Уолфгар просто ги пусна и извади две къси сопи от пояса си. После се хвърли напред и рязко свърна, притискайки един от пиратите (най-добре въоръжения и очевидно — главатар на малкия отряд) към бордовата ограда.

Разбойникът замахна с тънкия си меч, ала варваринът отскочи назад, за да го избегне, и отново се хвърли в атака с гръмогласен рев на уста.

Пиратът вдигна тежкия си щит, убеден, че няма от какво да се бои. Ала той никога досега не се бе изправял срещу първичната ярост на Уолфгар.

От първия удар на варварина ръката на разбойника се вцепени от рамото до върха на пръстите. Вторият удар се стовари върху горната част на щита и принуди ръката, която го държеше, да се отпусне. След третия удар със защитата на пирата беше свършено, а четвъртият, дошъл толкова бързо, че той дори не можа да вдигне меча си, го блъсна в слепоочието и го запрати настрани.

Варваринът продължи с поредица от мълниеносни крошета, от които доспехите на пирата се нагънаха като безполезна ламарина, а той се сгромоляса на палубата. Ала и това не бе всичко — разбойникът едва-що бе докоснал дъските, когато Уолфгар го сграбчи за глезена и го вдигна във въздуха.

Бързо завъртане, последвано от една-единствена крачка и бандитът увисна надолу с главата през перилата. Уолфгар го задържа така — само с една ръка, а сякаш без никакво усилие — и заплашително изгледа другарите му. Никой не посмя нито да се приближи, нито да вдигне лък срещу него.

Предизвикателство обаче все пак долетя — откъм капитанския мостик. Варваринът се обърна и видя магьосника на каравелата да се взира в него, очевидно по средата на някакво заклинание.

С едно движение на китката Уолфгар запрати втората си сопа към него и магьосникът беше принуден да прекъсне заклинанието и да отскочи встрани.

Само че този ход остави варварина без оръжие и то тъкмо когато пиратите започваха да се съвземат от първоначалната си изненада. Междувременно се бе появил и капитанът им, обещавайки да възнагради пребогато онзи, който се справи с великана. Магьосникът отново поде заклинанието си.

Гнусните разбойници започнаха да се приближават, в очите им гореше смъртоносен плам.

Изведнъж те се заковаха на място като един, някои дори изпуснаха оръжията си, видели „Морски дух“ да се появява зад гърба на варварина. Група стрелци се бяха наредили покрай бордовата ограда, абордажният отряд беше готов.