Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Я ела тука, Кенда! — провикна се червенокосият бандит към своя другар на капрата. — Падна ни в ръчичките! — И като се обърна към Бруенор, доближи грозното си лице на сантиметри от неговото: — Да те видим сега, дребосъко!

— Никой ли не ти е казвал, че плюеш, когат’ говориш? — погнусено изръмжа джуджето.

Вместо отговор, разбойникът се ухили глупашки и изпръхтя с очевидното намерение да се изхрачи в лицето на Бруенор.

Тялото на Бруенор се напрегна и като един огромен мускул, навярно като тялото на някоя гигантска змия, той се хвърли в атака. Челото му се заби в грозната мутра на злодея и отхвърли главата му толкова назад, че когато се изхрачи (защото той някак си успя да го направи), единственото, което глупакът постигна, бе да наплюе сам себе си.

Бруенор се освободи от хватката му, пусна китката му и с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата — за колана. Миг по-късно разбойникът полетя над главата му и през каруцата.

Бруенор видя спокойствието, с което другият бандит внимателно положи юздите върху капрата и се обърна към него, вадейки тънката си рапира. Същото спокойствие, с което той самият се измъкна напълно от сандъка под пода, взе покритата си с многобройни резки секира и я облегна на дясното си рамо, разтворил широко крака, за да запази равновесие.

— Най-добре да оставиш туй нещо настрани още сега и да вземеш да спреш проклетата каруца — заяви Бруенор.

— Не аз, а ти трябва да се предадеш — отвърна разбойникът, размахвайки рапирата си. — Глупаво джудже!

При тези думи той се хвърли напред, но Бруенор, който бе достатъчно опитен, за да знае точно докъде се простират уменията на престъпника, и острието на рапирата му, дори не трепна.

Оказа се, че го е подценил съвсем мъничко — връхчето на оръжието докосна митралния му нагръдник и намери в него малка пролука, достатъчна, за да го мушне леко.

— Ау! — подигравателно изохка джуджето.

Разбойникът издърпа рапирата и се приготви за нова атака.

— Грубото ти оръжие не може да се мери с моята бързина и ловкост — заяви той и пристъпи напред.

С едно движение на китката Бруенор запрати брадвата си право напред и като се превъртя веднъж, тя потъна в гърдите на разбойника и го запрати назад върху капрата.

— Нима? — попита джуджето и като сложи крак върху гърдите му, се зае да извади оръжието си.

Виждайки, че Бруенор държи положението на каруцата под контрол, Кати-Бри сниши лъка си. От самото начало беше взела мъжа с рапирата на прицел, готова да го застреля на място, ако се наложи.

Не че вярваше сериозно, че Бруенор Бойния чук може да има нужда от помощ срещу противници като тези двамата.

Тя се обърна на другата страна и видя Риджис да се приближава, следван от покорния си „приятел“, който носеше пленения си събрат на гръб.

— Да имаш някакви превръзки за онзи, когото Бруенор повали? — попита Кати-Бри, макар да не бе сигурна, че разбойникът е още жив.

Риджис понечи да кимне, ала вместо това кресна:

— Вляво!

Младата жена рязко се обърна и се прицели. Мъжът, когото Дризт беше повалил в калта, се опитваше да стане.

Среброперата стрела проряза въздуха и се заби на милиметри от ръката на разбойника, който замръзна на мястото си и изстена ужасено.

— Няма да е зле отново да легнеш на земята! — провикна се Кати-Бри от пътя.

Той се подчини.

Два часа по-късно двамата разбойници, които бяха успели да избягат, се втурнаха между гъстите храсти, единствената пролука в каменния кръг, сред който бе скрит лагерът им. Препъвайки се, все още обзети от ужас, те притичаха покрай конете и откраднатата каруца и завариха своята предводителка (и освен това — готвачка), Джул Пепър, да разбърква голям котел.

— Днес май не ви е провървяло особено? — попита тя, докато кафявите й очи ги оглеждаха изпитателно.

Тонът и държанието й бяха съвсем красноречиви, ала и двамата разбойници бяха прекалено глупави, за да ги разтълкуват правилно. Нещо се бе случило, сигурна бе Джул, и то далеч не бе нещо хубаво.

— Дризт! — избъбри единият от бандитите, с мъка поемайки си въздух. — Дризт и неговите приятели ни сгащиха!

— Дризт? — попита високата чернокоса предводителка.

— Дризт До’Урден, проклетият мрачен елф — потвърди и другият разбойник. — Тъкмо прибирахме една каруца (някаква жена с хлапето си) и ей ти го на, той изникна отнякъде. Горкият Уокън се сби с него.

— Горкият Уокън — повтори първият разбойник.

Джул затвори очи и поклати глава — очевидно нещо й беше направило впечатление, нещо, на което тези двамата изобщо не бяха обърнали внимание.

— И жената просто ви отстъпи каруцата? — попита тя.

— А, не, май се защитаваше, ама ние побягнахме, та не видяхме кой знае колко.

— Някаква жена, а? — повтори Джул. — Може би имате предвид Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук? Изиграли са ви, глупаци такива!

Двамата разбойници се спогледаха недоумяващо.

— И си платихме за грешката, нали? — обади се единият, събирайки целия си кураж, за да срещне погледа й. — Можеше да е и по-лошо.

— Нима? — попита Джул. — Кажете ми, тогава пантерата на елфа появи ли се?

Двамата отново се спогледаха.

В този миг лагерът се огласи от гърлено ръмжене, дошло сякаш отдън земя, което отекна между камъните и накара разбойниците да изтръпнат. Конете, спънати в единия край на бивака, изцвилиха и зариха пръстта с копита, тръскайки неспокойно глави.

— Очевидно — да — отговори си чернокосата жена сама и въздъхна дълбоко.

Рязко движение недалеч от тях привлече вниманието им и те като един обърнаха глави натам. Черното петно, което бяха зърнали да профучава във въздуха, се оказа гигантска пантера, дълга повече от три метра и с рамене, които навярно биха стигнали до гърдите на средно висок мъж.

— Котката на елфа? — попита един от разбойниците.

— Казват, че името й било Гуенивар — отвърна Джул.

Другият бандит вече отстъпваше назад, без да откъсва очи от пантерата. Блъсна се в една каруца и бе принуден да я заобиколи, като по този начин се озова точно до подплашените коне.

— И, разбира се, вие дотичахте право тук! — презрително изсумтя чернокосата жена. — Изобщо ли не ви мина през ума, че елфът нарочно ви е оставил да избягате?

— Не! Той беше зает! — възрази първият разбойник.

Джул само поклати глава. Всъщност, не беше учудена, че всичко бе свършило по този начин. Беше си го заслужила, задето се бе захванала с такива глупаци.

Гуенивар изрева и скочи между тях. Джул, достатъчно разумна, за да помисли да се съпротивлява, веднага вдигна ръце и тъкмо се канеше да каже на другите двама да сторят същото, когато чу глухо тупване до себе си. Мъжът до нея беше припаднал от ужас.