Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Насекомите жужаха в ушите му въпреки вятъра, слънцето пареше очите му, във всяка кална локва, изпречила се на пътя му, може би се спотайваше смъртоносна змия, готова да го изяде, или пък снежен човек, дебнещ в засада, а на всичко отгоре, по тези земи се навъртаха шайка опасни разбойници — заплаха и за него, и за приятелите му.

Дризт До’Урден беше в прекрасно настроение!

Той прескочи ручея пред себе си и се закова на място, забелязал необичайни вдлъбнатини с големината на човешки крак и то на такова разстояние една от друга, все едно някой бе бързал, минавайки оттук. Дризт коленичи, за да ги разгледа по-добре. Следите тук не се задържаха задълго, значи тези пред него трябва да бяха съвсем пресни. Той потопи пръст във водата и тя стигна до втората сгъвка — да, дълбочината на следите също потвърждаваше предположението му, че са оставени от възрастен мъж.

Елфът се изправи и положи ръце върху ятаганите, скрити под маскировъчното му наметало. Сиянието висеше на дясното му бедро, а Ледената смърт — на лявото. И двете оръжия бяха в готовност да изскочат от ножниците и да посекат всяка заплаха.

Дризт присви теменужените си очи и вдигна ръка, за да ги предпази още мъничко от ярката слънчева светлина. Следите водеха към пътя, по който не след дълго щеше да се появи каруцата.

Там, плътно долепен до земята и целият окалян, лежеше онзи, който ги беше оставил.

Вместо да се насочи към него, Дризт се приведе и пое назад с намерението да пресече пътя зад каруцата и да провери дали и от другата страна не е заложена подобна засада. Спуснал качулката на сивия плащ над очите си, за да скрие снежнобялата си коса, той се затича, потривайки ръце.

Риджис се протегна, прозина се широко и като се облегна на Кати-Бри, притвори големите си, кафяви очи.

— Чудно време за дрямка! — прошепна младата жена.

— Чудно време да накарам всеки, който ни наблюдава, да реши, че съм задрямал — поправи я Риджис. — Видя ли ги преди малко?

— Аха — отвърна Кати-Бри. — Двамина негодници.

Докато говореше, тя мушна едната си ръка под седалката и сключи пръсти около скрития там Таулмарил, черпейки увереност от вярното оръжие.

И не само тя — Риджис също се чувстваше много по-сигурен, като знаеше, че Търсещия сърцата само чака Кати-Бри да го вземе.

Привидно небрежно, той протегна ръка назад и почука по пейката, на която седяха — сигнал за Бруенор да бъде готов.

— Започва се! — пошушна Кати-Бри миг по-късно.

Риджис продължи да се преструва на заспал, но пръстите му започнаха да потропват още по-бързо и той едва-едва отвори едното си око, колкото да види тримата мърляви разбойници, изникнали изведнъж пред тях.

Кати-Бри дръпна юздите на коня.

— О, добри люде! — извика тя. — Дали ще речете да ни помогнете? Мъжа ми го убиха в прохода и ми се чини, че с момчето ми май сме се позагубили. Вече няколко дни как се лутам напред-назад и все не мога да намеря пътя за Десетте града.

— Добре измислено! — прошепна Риджис и замаскира забележката като премлясна, уж насън, и се намести по-удобно.

И наистина, полуръстът беше искрено впечатлен от хитрия начин, по който Кати-Бри бе обяснила защо през последните няколко дни се бяха движили ту в едната, ту в другата посока. Ако разбойниците ги бяха следили, измислицата на младата жена със сигурност щеше да поразсее съмненията им.

— Не знам какво да правя! — проплака Кати-Бри и в гласа й се прокраднаха уплашени нотки. — Сам-самичка с момчето в тая пустош, пък въобще не знам накъде да тръгна!

— Ние ще ти помогнем — рече един от мъжете, слабоват и червенокос, с брада, която се спускаше почти до кръста му.

— Срещу скромно заплащане, разбира се — обади се друг, най-едрият от тримата, преметнал огромна бойна секира през рамо.

— Заплащане? — повтори Кати-Бри.

— Каруцата — отвърна третият разбойник.

Облечен с жълта жилетка, украсена с червено, и туника в същия цвят, той бе препасал изящна рапира на кръста си и изглеждаше и говореше най-изискано от тримата.

Риджис и Кати-Бри се спогледаха — изобщо не бяха изненадани.

Зад тях се разнесе глух тропот и Риджис прехапа устни, молейки се Бруенор да не изскочи навън и да се хвърли в атака, проваляйки изпипания до последната подробност план.

Тропотът се повтори, но този път полуръстът го очакваше и стовари юмрук върху пейката, за да го замаскира.

Погледът му срещна пламналите сини очи на Кати-Бри и той разбра, че много скоро ще трябва да действа.

Онзи с жълто-червените дрехи щеше да окаже най-сериозна съпротива, реши Кати-Бри, докато го измерваше преценяващо от глава до пети. Но и този с брадвата нямаше да се даде лесно — младата жена беше сигурна, че един удар на страховитото оръжие би могъл да я разполови надве.

— И ще се повеселим малко с фустата — подхвърли едрият разбойник и по лицето му плъзна похотлива усмивка, разкриваща липсата на няколко зъба.

Най-дребният от тримата също се ухили доволно, но мъжът с рапирата ги изгледа отвратено.

— Ама нали рече, че си била изгубила мъжа! — настоя едрият. — Чини ми се, че и на нея й се ще да се позабавлява малко.

Кати-Бри си представи как забива острия си като бръснач меч в слабините на нахалника и трябваше да положи немалко усилие, за да скрие усмивката си.

— Каруцата, навярно, ще е достатъчна — обясни й най-възпитаният от тримата… което, както Кати-Бри не пропусна да забележи, все още не изключваше възможността да се „повеселят“ с нея.

О, да, мъжът с рапирата й беше ясен като бял ден. Той щеше да използва обаянието си, за да получи онова, което другарят му възнамеряваше да докопа със сила. В крайна сметка, и за него би било по-приятно, ако тя се включеше доброволно.

— И всичко в нея, разбира се — продължи разбойникът. — Жалко, че сме принудени да приемем подаръка ти, но и ние трябва да живеем от нещо, докато охраняваме пътищата.

— С това ли се занимавате? — попита Кати-Бри. — Защото на мен ми заприличахте на шайка разбойници, дето пет пари не струват!

Как само я зяпнаха тримата!

— Двама вдясно и трима вляво — прошепна младата жена на Риджис. — Тези пред нас са мои!

— Знам, знам — отвърна полуръстът и тя го изгледа учудено.

Изненадата й трая само миг, после Кати-Бри си припомни колко добре я познава приятелят й, толкова, че най-вероятно бе разбрал чувствата й от началото на разговора с разбойниците до края така ясно, както и тя самата.

Усмихвайки се сухо, тя му даде едва забележим знак, после отново се обърна към бандитите.

— Нямате право да пипате нищо в каруцата ми — рече тя с леко треперещ глас, за да си помислят те, че смелостта й е само привидна и прикрива обзелия я ужас.

Риджис се прозя и се протегна, после отвори широко очи, придавайки си стреснат вид. Миг по-късно нададе уплашен вик и като скочи от каруцата, хукна надясно.