Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
- Название:Пътеките на мрака - цялата трилогия
- Автор:
- Жанр:
- Издательство:неизвестно
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг:
- Избранное:Добавить в избранное
-
Отзывы:
-
Ваша оценка:
Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия краткое содержание
1. Потайно острие
2. Гръбнака на света
3. Саблено море
съставил: stg™
Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.
Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!
Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.
Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.
Пътеките на мрака - цялата трилогия - читать онлайн бесплатно полную версию (весь текст целиком)
Интервал:
Закладка:
Останал сам на покрива, Туневек се засмя безпомощно и поклати глава. Отиде да вземе ризата си, но леко блещукане привлече вниманието му и той спря и се загледа в бързо материализиращия се Маскевич.
— Успя ли да му угодиш този път? — попита посивелият магьосник с глас, който сякаш с мъка си пробиваше път през гърлото му.
Насмешливата усмивка, която заигра по устните му, разкривайки два реда пожълтели зъби, красноречиво говореше, че старецът вече знае отговора на въпроса си.
— Напълно е обсебен от него — отвърна Туневек. — Повече, отколкото си представях, че е възможно.
Маскевич сви рамене, сякаш това нямаше особено значение.
— Вече повече от пет години работи за мен, както, за да получи правото да използва магиите ми, така и за да може да ти плати добре — напомни той на Туневек. — Трябваха ни дълги месеци, докато открием някого като теб, на когото да възлагаме надеждата, че ще успее да овладее движенията на онзи необикновен мрачен елф, Дризт До’Урден.
— Какво чакате тогава? — подразни се полуелфът — Защо с Ле’лоринел не го откриете и не приключите с него веднъж завинаги. Струва ми се много по-лесно от тези безкрайни тренировки.
Маскевич се изкиска, сякаш за да покаже на Туневек колко много подценява крайно необичайния елф на мрака, чиито подвизи (поне онези, за които те с Ле’лоринел знаеха) бяха наистина забележителни.
— Дризт е близък приятел с джудже на име Бруенор Бойния чук — рече той. — Чувал ли си за него?
Туневек, който тъкмо си нахлузваше ризата, го погледна и поклати глава.
— Крал на Митрал Хол — обясни магьосникът. — Или поне доскоро беше. А последното, което искам, е да настроя цял джуджешки клан срещу себе си. Проклятие за магьосника, това са джуджетата. Навлека ли си омразата на Бруенор Бойния чук, не ме чака нищо хубаво, това поне е сигурно. Освен това, лично аз нямам зъб на Дризт До’Урден. Защо ми е да го убивам?
— Защото Ле’лоринел ти е приятел.
— А, Ле’лоринел — повтори Маскевич и отново се изкиска. — Да, признавам, че съм привързан към него и за да изпълня задълженията си на приятел, неведнъж съм се опитвал да го убедя, че пътят, по който е поел, е самоубийствен.
— Но той не иска и да чуе, предполагам — рече Туневек.
— Така е. Твърдоглав си е той, Ле’лоринел Тел’е’бренекет.
— Ако това изобщо е истинското му име — изсумтя Туневек, който бе в доста лошо настроение. — „Аз на теб, както ти на мен“ — преведе той.
И наистина, името на Ле’лоринел беше просто вариант на една често срещана елфическа поговорка.
— Въплъщава принципите на уважението и приятелството, нали? — попита старият магьосник.
— Както и на отмъщението — мрачно отвърна Туневек.
В една малка стаичка в кулата, Ле’лоринел свали маската си и се отпусна на леглото, обзет от гняв и ненавист към Дризт До’Урден.
— Колко ли години ще ми трябват? — рече елфът на глас и тихичко се засмя, въртейки ониксовия пръстен, който носеше. — Може би дори столетия? Няма значение!
Ле’лоринел свали пръстена и го поднесе към очите си. Беше му отнело две години тежък труд, за да го спечели. В този пръстен бяха заключени четири магии.
Четирите магии, от които Ле’лоринел се нуждаеше, за да убие Дризт До’Урден.
Разбира се, той напълно осъзнаваше, че да използва магиите така, както си бе намислил, би означавало почти сигурна смърт както за Дризт, така и за самия него.
Но това нямаше значение.
Ле’лоринел на драго сърце би се простил с живота си, ако знаеше, че Дризт До’Урден също ще умре.
Първа част
Надигащ се мрак
Хубаво е да съм у дома. Да чувам как неспирните вихри на Долината свирят в ушите ми, да усещам хапливия им допир върху лицето си, прекрасно напомняне, че съм жив.
На пръв поглед това е толкова очевидно — фактът, че сме живи, а ето че твърде често сякаш забравяме колко е важно. Лесно е да забравим, че сме живи, че всеки изгрев е наш, за да го приветстваме и всеки залез — наш, за да му се наслаждаваме.
И че всички онези часове между тях всички часове, окъпани в слънчева светлина, и всички часове след спускането на нощта, са само наши, наши, за да правим с тях каквото поискаме.
Колко е лесно да пропуснем възможността да превърнем всяка среща в събитие и в спомен (бил той добър ши лош) и така да изпълним тези часове с преживявания, вместо с досада, пропъждайки еднообразието и монотонността. Защото подобни мигове, които си приличат като две капки вода, мигове на сковаваща рутина и празнота, са най-големият ни враг, смърт приживе.
Да, хубаво е да съм у дома, в дивата, безпощадна Долина на мразовития вятър, където върлуват чудовища и зад всеки завой на пътя дебнат разбойници. Чувствам се така изпълнен с живот, така доволен, както не съм бил от много време. Дълги години се борш с наследството на мрачното си минало. Дълги години се измъчвах от мисълта за собственото си дълголетие и безспорното осъзнаване на факта, че най-вероятно ще умра много след Бруенор, Риджис и Уолфгар.
Много след Кати-Бри.
Какъв глупак съм бил да оплаквам края на дните й, вместо да се наслаждавам на времето, с което тя — не! — с което ние разполагаме! Какъв глупак съм бил, за да оставя настоящето да отлети безвъзвратно, докато оплаквам възможното бъдеще!
Ние всички умираме — всеки ден, всеки миг. Това е истината за нашето съществуване, истината, от която никой не може да избяга. Тази истина може да ни изпълни с вцепеняващ страх или пък да влее във вените ни нетърпеливо оживление, желание да преживеем колкото се може повече неща, с надеждата — не, с твърдата решимост! — да открием по нещо, което си струва да бъде запомнено, във всяка наша постъпка. Желание да бъдем живи, в слънце и в звезден сумрак, в топлината на лятото и в студа на зимата. Да крачим с високо вдигната глава през разцъфтели градини и през снежни преспи.
Младите знаят онази истина, която мнозина от по-възрастните сякаш са забравили. И именно на това се дължат гневът и завистта, които мнозина изпитват към младите. Колко пъти съм чувал оплаквания от рода на: „Само да можех да се върна назад, знаейки това, което знам сега“. Подобни думи истински ме забавляват, защото в действителност те означават просто: „Само да можех да си върна виталността и радостта, които притежавах тогава!“
Това е смисълът на живота, който най-сетне прозрях, и едва сега познах истинското щастие. Двайсет години, наситени с подобно жизнелюбие и радост, са далеч по-пълноценни от векове, прекарани с наведена глава и увиснали рамене.
Връщам се назад към първата си битка рамо до рамо с Уолфгар, когато двамата се хвърлихме срещу банда могъщи великани с усмивка на уста и пламенна жажда за живот. И не ели странно как колкото повече имах да губя, толкова повече отслабваше тази жажда в гърдите ми!
Интервал:
Закладка: