Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Водата закипя, щом огнените езици докоснаха повърхността й, зад бързо отдалечаващия се кораб се завихри гъст облак. Шийла Крий се усмихна и кимна одобрително. Кормчийската, снажна жена с широко лице, трапчинки и усмивка, разкриваща два реда възжълти зъби, познаваше водите край западното подножие на Гръбнака на света по-добре от всеки друг. Тя съвсем спокойно можеше да прекара кораба оттук през най-непрогледната нощ, водена единствено от шума на вълните, разбиващи се в подводните скали. Шхуната на Дюдермонт не би се осмелила да ги последва, не и в тези опасни води. Не след дълго „Кървавия кил“, оставил и третия вълнолом зад себе си, щеше да свие зад поредната скала и да навлезе в открити води или пък да се доближи още повече до сушата, в опасните плитчини, които се бяха превърнали в нещо като дом за Шийла и нейния екипаж.

— Няма как да ни е познал — повтори морякът, който се бе обадил преди малко.

Шийла кимна. Тя също се надяваше, всъщност, беше почти сигурна, че мъжът е прав — с трите си мачти и специфичните си платна „Морски дух“ се разпознаваше отдалеч, докато на хоризонта „Кървавия кил“ изглеждаше като най-обикновена, с нищо неотличаваща се каравела. Но като всеки разумен пират, подвизаващ се из Саблено море, Шийла Крий нямаше никакво желание да си има вземане-даване с Дюдермонт и неговия опитен и крайно опасен екипаж, независимо за кого ги бяха взели на борда на „Морски дух“.

На всичко отгоре до нея бяха достигнали слухове, че Дюдермонт я търсел, макар че Шийла можеше само да гадае защо бе избрал точно нея. Тя инстинктивно докосна наскоро жигосания върху рамото й знак, символ на новооткритото й могъщество и пораснали амбиции. Също както останалите жени, които служеха в новосъздадения й отряд, и тя носеше върху рамото си миниатюрен образ на великолепния боен чук, който си бе купила от някакъв глупак в Лускан Образа на Щитозъб.

Дали пък точно той не бе причината за внезапния интерес на капитан Дюдермонт към нея? Шийла бе успяла да понаучи това-онова за бойния чук и знаеше, че предишният му собственик, пропил се побойник на име Уолфгар, бил приятел на Дюдермонт. Връзка очевидно съществуваше, но Шийла не можеше да бъде сигурна. В крайна сметка, не беше ли именно този Уолфгар покачен върху Карнавала на разбойниците, задето се опитал да убие Дюдермонт?

Тя сви рамене и прогони тези мисли от главата си, тъй като в този момент „Кървавия кил“ започна да си проправя път между лабиринта от подводни скали, с които бяха осеяни водите край тайния, добре скрит Златен залив. Въпреки превъзходното управление, шхуната на няколко пъти се удари в острите скали и докато стигнат до плитчините край брега, тя вече се беше килнала на една страна и едва-едва креташе.

Не че имаше някакво значение — в това закътано заливче, обградено от високи зъбери, Шийла и екипажът й разполагаха с всичко необходимо, за да поправят кораба си. Без да губят излишно време, те го докараха до най-вътрешната пещера, до която се стигаше през поредица от тунели и подземни кухини. Естествено прокопани от водата, тези образувания, добре осветени от окачените по стените факли, имаха напълно обитаем вид, благодарение на заграбеното от пиратите, чиято банда бързо се превръщаше в най-успешната шайка, подвизаваща се покрай северната част на Саблен бряг.

Дребната, чернокоса магьосница дълбоко въздъхна — вече се досещаше върху кого ще падне по-голямата част от отговорността по оправянето на кораба.

— И всичко само заради проклетия Дюдермонт! — изруга тя.

— Или защото сме страхливци — подхвърли един от моряците, докато минаваше покрай нея.

Шийла Крий начаса се озова пред него, ухили се злобно и заби пестник в челюстта му.

— Според мен той дори не ни видя! — настоя старият морски вълк, въпреки че в погледа му се четеше неподправен ужас.

И с основание — ако някоя от жените на борда на „Кървавия кил“ ядосаше Шийла, най-често се отърваваше с един хубав бой, но прекалеше ли някой от мъжете, обикновено получаваше възможност да научи от първа ръка откъде идва името на кораба. Да влачи някого с кила на кораба си бе едно от любимите развлечения на Шийла Крий.

Този път обаче на моряка му се размина, тъй като Шийла бе прекалено погълната от поредната поява на Дюдермонт. Вярно, възможно бе „Морски дух“ да не ги е видял или пък да не ги е разпознал от толкова далеч.

Но малко повече предпазливост никога не бе излишна, когато ставаше въпрос за капитан Дюдермонт. Ако прословутите ловци на пирати наистина я търсеха, нима имаше по-подходящо място да я открият от Златния залив, скалистата крепост, която тя и хората й деляха с племе човекоядци.

Камата го улучи в корема и тупна на пода, без да му навреди.

— Дризт До’Урден никога не би се хванал на подобна уловка! — високият, мелодичен глас на Ле’лоринел преливаше от недоволство; сините очи, осеяни със златисти пръски, горяха с опасен огън иззад черната маска, която той постоянно носеше.

С едно движение на китката гологлавият елф прибра меча си в ножницата.

— А дори да се хванеше, пак би успял да отскочи навреме или да вдигне един от ятаганите си, за да спре камата ми — довърши той, изсумтявайки сърдито.

— Аз не съм Дризт До’Урден — отвърна полуелфът Туневек, след което отиде до ръба на покрива, където се облегна на една колона и се опита да успокои дишането си.

— Маскевич ти даде магическа бързина, за да го компенсира — отвърна Ле’лоринел, докато вдигаше камата от пода и оправяше късата си, кафява туника без ръкави.

Туневек се навъси:

— Та ти дори не знаеш как се бие Дризт До’Урден — напомни му той. — Наистина! Виждал ли си го някога да се бие? Виждал ли си го да изпълнява движенията, които му приписваш с такава горест? Невъзможни движения, мен ако питаш!

Дори да се бе впечатлил от думите на полуелфа, Ле’лоринел с нищо не го показа:

— Историите за бойния му стил и невероятната му дарба се разказват надлъж и нашир из Севера.

— И несъмнено биват преувеличавани от дума на дума.

Ле’лоринел, който неведнъж бе описвал изключителните умения на Дризт пред полуелфа, поклати глава.

— Плащам ти добре, за да участваш в тези тренировки — напомни му той. — Така че ще сториш добре, ако приемеш всичко, което съм ти казвал за Дризт До’Урден за истина, и се постараеш да овладееш бойния му стил дотолкова, доколкото ти позволяват ограничените способности.

Туневек, който бе гол до кръста, избърса слабото си, мускулесто тяло и подаде кърпата на Ле’лоринел. Елфът го изгледа презрително (нещо обичайно след подобен провал) и го подмина, насочвайки се към капака, който водеше надолу, към последния етаж на кулата.

— Каменната кожа сигурно не действа вече — подхвърли той, без да прикрива отвращението си.