Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Защо да се връщам? — прекъсна го варваринът. — Дъщеря ми е вече у мен, а в Долината на мразовития вятър я очаква живот на кралица. Не си и помисляй да тръгнеш след мен, за да си отмъщаваш, ако не искаш да срина и замъка, и цялото ти село със земята.

— Защо да го правя? — също така сурово отвърна Ферингал. — Съпругата ми е с мен, моята красива, невинна съпруга, която ми се отдава сама, от обич към мен, а не надвита от животинска сила.

Този последен опит на младия благородник да излекува нараненото си мъжко достойнство, красноречиво говореше, че вече е простил на Мералда или че много скоро ще го стори. Незнайно как, като по чудо, отчаяният, импровизиран план на Уолфгар бе подействал. Варваринът прехапа устни, за да не се разсмее на цялата тази нелепица (Ферингал си бе заслужил този момент на мнимо тържество) и дори не мигна, когато младият лорд се изпъчи и с гордо вдигната глава се запъти обратно към топлия си дом и жена си.

Темигаст обаче остана и подаде юздите на двамата приятели.

— Не е твоя — неочаквано каза той.

Уолфгар, който тъкмо се качваше на един от конете, се престори, че не го е чул.

— Не се бой — няма да издам тайната ти. А и лейди Мералда, чийто живот спаси днес, тя също няма да каже никому — продължи икономът. — Достоен мъж си ти, Уолфгар, сине на Беорнегар, от племето на Лоса от Долината на мразовития вятър.

Исполинът примига, слисан както от неочаквано топлите думи, така и от факта, че този човек знае толкова много за него.

— Магьосникът, който те залови, му е казал — предположи Морик. — Ненавиждам магьосници!

— Никой няма да ви преследва — обеща Темигаст. — Имате думата ми.

И той наистина я удържа — Морик и Уолфгар стигнаха до подслона, където бяха оставили своите коне, без никакви неприятности, след което продължиха на изток, оставяйки Окни завинаги зад себе си.

— Какво има? — попита Уолфгар по-късно същата нощ, забелязал развеселеното изражение на приятеля си.

Двамата се бяха свили край един добре напален огън, така че на детето да му е колкото се може по-топло. Морик се усмихна и вдигна две бутилки — едната беше пълна с козе мляко за бебето, в другата имаше силен алкохол. Уолфгар взе тази с млякото.

— Никога няма да те разбера, приятелю — отбеляза Разбойника.

Варваринът се усмихна, но не каза нищо. Какво ли знаеше Морик за прекрасните времена с Дризт и останалите, или пък за тройно по-ужасните години, прекарани в Бездната, за Ерту и децата, погубени пред очите му!

— Има и по-лесни начини да се припечели нещо — продължи лусканецът и Уолфгар го изгледа смразяващо. — Нали смяташ да продадеш детето?

Варваринът се изсмя.

— Можеш да й вземеш добри пари — настоя Морик, отпивайки голяма глътка от бутилката.

— На света няма толкова пари — отсече Уолфгар и се обърна към момиченцето, което се размърда и изгука щастливо.

— Не ми казвай, че си намислил да я задържиш! Какво ще правим с нея? Какво ще правиш ти с нея, независимо къде смяташ да отидеш? Да не си си изгубил ума!

Уолфгар се навъси, издърпа бутилката от ръцете му и го блъсна на земята — по-красноречив отговор от каквито и да било думи.

— Та тя дори не е твоя! — напомни му Разбойника.

Морик дори не подозираше колко греши.

Морик огледа за последен път дегизировката на приятеля си и въздъхна безпомощно. Не можеше да направи кой знае какво, за да промени вида на един двуметров, сто и четирийсеткилограмов рус варварин.

Уолфгар беше гладко обръснат (за първи път от завръщането си от Бездната), а Морик го бе научил как да върви така, че да изглежда по-нисък, с по превит гръб и присвити ръце, така че те да не му стигат чак до коленете. Пак Морик му бе намерил чифт кафяви, свещенически одежди с надиплена яка, та Уолфгар да може да свие глава в раменете си, без това да бие на очи.

Въпреки това Разбойника не бе доволен от крайния резултат, не и когато от него зависеше толкова много.

— Защо не изчакаш отвън — предложи той, сигурно за десети път, откакто Уолфгар му бе съобщил какво възнамерява да прави.

— Не — отвърна варваринът. — Те няма да дойдат заради теб. Това е нещо, което трябва да сторя сам.

— Да убиеш и двама ни? — язвително подхвърли Морик, но Уолфгар не му обърна внимание.

— Да вървим — подкани го той, а когато приятелят му понечи да възрази, затисна устата му с ръка и го завъртя с лице към градската порта, която се издигаше в далечината.

С една последна въздишка и примирено поклащане на глава Морик пое към Лускан. За огромно облекчение и на двамата (последното, което Уолфгар искаше, бе да го разкрият, докато детето е у него), никой не ги разпозна и те влязоха в града, където пролетните празненства бяха в разгара си.

Нарочно бяха дошли едва привечер и още щом оставиха градската стена зад гърба си, Уолфгар се насочи към Улицата на полумесеца. В „Кривата сабя“ все още нямаше почти никого и той отиде на бара, край който вече се беше разположил Йоси Локвата.

— Какво ще пиете? — попита Арумн Гардпек, ала миг по-късно думите заседнаха в гърлото му, а очите му се разшириха от смайване. — Уолфгар!

Разнесе се силно дрънчене, сякаш някой бе изпуснал тежък поднос и когато се обърна, варваринът видя Дели Кърти да се взира изумено в него. Йоси Локвата изпищя и направи крачка назад.

— Добра среща, Арумн — поздрави Уолфгар. — Ще пия само вода.

— Какво правиш тук? — в гласа на кръчмаря имаше страх и неприкрито подозрение.

Йоси скочи от стола си и тръгна към вратата, ала варваринът го улови за ръката и го задържа.

— Дойдох, за да се извиня — обясни той. — И на теб, и на Йоси.

— Ти се опита да ме убиеш! — Йоси замалко не се задави от възмущение.

— Бях обезумял от гняв, а навярно и от пиене.

— А той ти взе чука — напомни Арумн.

— Воден от разбираем страх, че ще го използвам срещу теб — отвърна варваринът. — Постъпи като истински приятел, нещо, което не може да се каже за мен.

Арумн поклати глава, без да може да повярва на ушите си. Уолфгар пусна Йоси, но той не се опита да избяга, просто си стоеше там, напълно слисан.

— Ти ме прие в дома си — продължи исполинът. — Даде ми подслон, храна и най-вече — приятелство, и то, точно когато имах най-голяма нужда от тях — обърна се Уолфгар към ханджията. — А аз ти се отплатих с лошо, проявих черна неблагодарност и сега мога само да се надявам, че ще успееш да ми простиш.

— Да не искаш отново да заживееш тук?

Уолфгар се усмихна широко и поклати глава:

— Дори с присъствието си тук се излагам на смъртна опасност. Няма да остана, но трябваше да дойда, за да ви се извиня — на вас с Йоси и най-вече на теб, Дели — добави той, обръщайки се към младата жена.

Тя пребледня, когато го видя да пристъпва към нея, без сама да знае как да реагира на неочакваната му поява и на топлите му думи.