Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Все още на пода, Присила вдигна към него поглед, изпълнен с недоумение и необуздан гняв.

— Вината е в бутилката и във вашата красота — продължи Уолфгар, после сведе ясносините си очи към детето в прегръдките си и се усмихна широко. — Съжалявам за своето престъпление, но не и за неговите последствия! Ни най-малко.

— Ще те убия! — изръмжа Ферингал и се надигна на колене.

Уолфгар се пресегна и го сграбчи за яката с една ръка. Изправи го на крака и го стисна за врата.

— Ще забравиш както за мен, така и за детето — прошепна той в ухото му. — Освен ако не искаш племената от Долината на мразовития вятър да сравнят със земята и замъка, и жалкото ти селце.

После го блъсна към Морик, който побърза да опре кинжала си в гърлото му, без да изпуска от поглед Лиам, Темигаст и останалите.

— Набавете ни припаси за из път — нареди Уолфгар. — Имаме нужда от храна и завивки за детето.

По лицата на всички в стаята, с изключение на варварина и на бебето, се изписа пълно смайване.

— Какво чакате! — ревна исполинът и Морик побутна Ферингал към вратата, като в същото време даде знак на Присила да мине пред него.

— Чухте го, нали? — сопна се Разбойника на Присила и на Лиам, а когато хвърли поглед през рамо и видя Уолфгар да пристъпва към Мералда, побърза да изтласка Ферингал навън.

— Защо го направи? — попита Мералда, щом остана насаме с варварина.

— Не беше много трудно да се досетя, че си в беда.

— Та аз те обвиних незаслужено!

— Напълно разбираемо — отвърна Уолфгар. — Била си уплашена и безпомощна. И въпреки това рискува всичко, за да ме спасиш. Не можех да не ти се отблагодаря.

Мералда поклати глава, прекалено объркана, за да осъзнае какво става. Безброй мисли се гонеха в съзнанието й, разкъсваха я противоречиви чувства. Беше видяла отчаянието в погледа на Ферингал и беше повярвала, че ще хвърли детето й върху скалите. Той обаче не го стори, нито допусна Присила да го направи. Мералда го обичаше… как би могла да не го обича! Но не можеше да отрече и онова, което изпитва към детето си, макар да знаеше, че никога, за нищо на света, не би могла да го задържи.

— Ще я отведа далеч оттук — рече Уолфгар, сякаш прочел мислите й. — Можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

Мералда се засмя — тихичък, безрадостен смях, който много скоро щеше да отстъпи място на горчиви сълзи.

— Не мога — обясни тя. — Дължа го на съпруга си (ако все още ме иска) и на семейството си. Замина ли с теб, обричам ги на позор.

— Дългът ли е единствената причина да останеш? — попита Уолфгар, усетил нещо недоизказано.

— Обичам го! — отвърна Мералда през сълзи. — Знам за каква ме мислиш, но детето беше заченато преди…

Уолфгар вдигна ръка:

— Не ми дължиш обяснение. Нямам никакво право да те съдя, нито теб, нито когото и да било. Досетих се за твоите… неприятности и се върнах, за да ти се отблагодаря.

И като погледна към вратата, през която Морик беше извел Ферингал, добави:

— Той те обича. Видях го в очите му и в огромната му болка.

— Мислиш ли, че постъпвам правилно, като оставам?

Исполинът сви рамене — кой беше той, че да съди другите и техните постъпки?

— Не мога да го изоставя — рече Мералда и като се протегна, погали личицето на дъщеричката си. — Но не мога и да я задържа. Ферингал никога няма да я приеме — добави тя с глух, задавен глас, осъзнала, че много скоро ще трябва да се прости с детето си завинаги. — А може бе ще я даде на някое местно семейство, сега, когато вярва, че не съм го предала.

— За да му напомня постоянно за сегашното му страдание, а на теб — за изречената лъжа? — меко каза Уолфгар, не за да й причини ненужна болка, а защото това бе самата истина. — А и така детето ще остане близо до злата му сестра.

Мералда сведе поглед, приела най-сетне горчивата действителност. Дъщеря й никога нямаше да бъде в безопасност в Окни.

— Кой би се грижил за нея по-добре от мен? — неочаквано рече варваринът, а в гласа му се промъкнаха решителни нотки; той сведе поглед към детето в ръцете си и по лицето му се разля топла усмивка.

— Наистина ли ще го сториш?

— На драго сърце!

— Ще се грижиш за нея? — настояваше Мералда. — Ще й разкажеш за майка й?

Уолфгар кимна.

— Още не знам накъде ще поема — обясни той. — Но предполагам, че няма да е много далеч оттук. Може би един ден ще се върна или поне тя ще го стори, та макар и отдалеч да зърне майка си.

Горчиви ридания разтърсиха тялото на младата жена, лицето й бе мокро от сълзи. Уолфгар хвърли поглед към вратата, за да е сигурен, че не го наблюдават, наведе се и я целуна по бузата.

— Така е най-добре — тихичко каза той. — Или не ми вярваш?

Мералда го погледна — мъжа, който бе рискувал всичко, за да спаси нея и детето й, въпреки че те с нищо не бяха заслужили героизма му — и кимна.

От очите й продължаваха да се стичат сълзи и Уолфгар, който прекрасно разбираше болката й, пристъпи към нея, така че тя да помилва детето и да го целуне за последен път. Когато обаче Мералда понечи да го вземе, варваринът се отдръпна назад. Девойката се усмихна с горчиво разбиране.

— Сбогом, малка моя — промълви тя, хлипайки, и извърна поглед.

С един последен поклон Уолфгар се обърна и излезе от стаята, притиснал бебето в обятията си.

Откри Морик в коридора да раздава нареждания — за храна, за дрехи и, разбира се, за злато, та да можели с приятеля му да се настаняват само в хубави странноприемници заради детето. И така варваринът, лусканският разбойник и новороденото момиченце прекосиха замъка, без никой да се опита да ги спре, сякаш лорд Ферингал бе наредил да им разчистят пътя, та двамата крадци и незаконното дете на съпругата му веднъж завинаги да се махнат от дома и от живота му.

Присила обаче имаше други намерения. Натъкнаха се на нея на първия етаж, където тя се опита да откопчи момиченцето от ръцете на варварина, вперила дързък поглед в лицето му, сякаш го предизвикваше да я удари. Уолфгар я задържа настрана, а изражението му даваше ясно да се разбере, че е готов да я прекърши на две, за да защити детето. Накрая, с отвратено сумтене, Присила запрати дебела, вълнена завивка срещу него и с едно последно яростно изръмжаване напусна стаята.

— Тъпа крава — промърмори Морик под носа си.

Уолфгар се засмя развеселено и загърна момиченцето с топлото одеяло, така че то най-сетне спря да плаче. Отвън денят вече преваляше, но бурята бе стихнала и облаците се разпръскваха, подгонени от бързия вятър. Портата беше отворена, а от другата страна на мостчето Темигаст държеше поводите на два коня. Лорд Ферингал също бе там, застанал до своя иконом.

Младият благородник дълго гледа Уолфгар и детето в ръцете му и най-сетне проговори:

— Ако някога отново се върнеш…