Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Искрено съжалявам за цялата болка, която ти причиних, Дели — рече той. — Ти беше най-добрата приятелка, за която един мъж би могъл да мечтае.

И като видя помръкналото й лице, побърза да се поправи:

— Нещо повече от приятелка.

Дели сведе поглед към малкото вързопче в ръцете му:

— Имаш дете — отбеляза тя, а гласът й трепереше от едва сдържана емоция.

— Мое по стечение на обстоятелствата, а не заради кръвта във вените му — обясни Уолфгар и й подаде момиченцето.

Дели пое детето от ръцете му и се усмихна нежно. То се заигра с пръста й и весело се разсмя.

— Иска ми се да можеше да останеш — рече Арумн и говореше искрено, макар че очите на Йоси подозрително се разшириха при тези думи.

— Няма как — отвърна Уолфгар и като се усмихна на Дели, взе детето от ръцете й, а нея целуна по челото. — Моля се да откриеш щастието, което заслужаваш, Дели Кърти.

После се обърна към Арумн и Йоси и като им кимна, се отправи към вратата.

Дели също погледна към Арумн, човека, превърнал се в неин втори баща. Двамата се разбраха без думи и тя изтича след Уолфгар.

— Вземи ме със себе си — помоли тя, а в очите й, за първи път от много време насам, заблестя надежда.

Уолфгар я изгледа учудено:

— Не се върнах, за да те спася — обясни той меко.

— Да ме спасиш? — повтори тя. — Че аз нямам нужда да ме спасяваш, много ти благодаря. Виж, ти май ще имаш нужда от помощ. Бива ме с малчуганите (половината си живот прекарах в грижи за братята и сестрите си), а и тук започва сериозно да ми писва.

— Все още не знам накъде ще поема — опита се да я разубеди Уолфгар.

— Където и да е, няма да е кой знае колко опасно. Заради малката, имам предвид.

— Може би към Града на бездънните води.

— Винаги съм искала да го видя! — усмихна се Дели, разбрала от думите на варварина, че той започва сериозно да обмисля предложението й.

Уолфгар погледна към Арумн и ханджията кимна, въпреки че очите му, това Уолфгар виждаше дори от толкова далече, бяха влажни.

— Никога вече няма да я нараня — обеща исполинът.

— Ако го сториш, ще те намеря и ще те убия — изръмжа Йоси.

Арумн и Уолфгар го изгледаха. В очите на кръчмаря имаше неприкрито съмнение, докато варваринът трябваше да положи немалко усилие да запази сериозното си изражение.

— Знам го, Йоси Локвата — отвърна той, без следа от сарказъм в гласа. — И за нищо на света не искам да си навличам гнева ти.

Когато се съвзе от изненадата си, дребничкият мъж изпъчи гърди, изпълнен с гордост. Уолфгар и Арумн се спогледаха.

— И вече не пиеш? — попита ханджията.

Варваринът поклати глава:

— Нуждаех се от бутилката, за да забравя — обясни той. — Но разбрах, че тя е по-страшна от онова, от което се опитвах да избягам.

— А ако момичето ти омръзне?

— Не дойдох тук заради Дели Кърти — отвърна Уолфгар. — Дойдох само за да се извиня. Не вярвах, че тя ще приеме извинението ми така безрезервно, но искрено се радвам, че го стори. Ще намерим път, по който да поемем, а аз ще се грижа за нея и ще я браня от всяко зло и най-вече — от себе си.

— Разчитам, че наистина ще го сториш — рече Арумн. — Ще чакам да се върнете.

Уолфгар му стисна ръката, потупа Йоси по рамото и поведе Дели навън.

Двамата излязоха от „Кривата сабя“, оставяйки голяма част от живота си зад себе си.

Лорд Ферингал и Мералда се разхождаха из пролетната градина и се наслаждаваха на уханията и пъстрите й багри. Планът на Уолфгар беше сработил. Ферингал и всички в Окни отново вярваха, че Мералда е невинна жертва — тя бе спасена от позор, а младият благородник — от присмех.

Наистина, девойката все още страдаше заради загубата на детето си, ала това, също както бракът й, щеше да се оправи с времето. Тя не спираше да си повтаря, че момиченцето е с достоен и силен мъж, много по-добър баща, отколкото Джака Скъли някога щеше да бъде. Безброй пъти плака за детето си, ала винаги си казваше, че така е най-добре за всички, напомняше си, че животът й бе хилядократно по-добър, отколкото някога си бе мечтала, особено след всички грешки, които беше допуснала и факта, че се бе родила в обикновено, бедняшко семейство. Майка й и баща й бяха здрави, а Тори я посещаваше всеки ден, подскачаше весело из градината и замъка и присъствието й дразнеше Присила повече дори от това на Мералда.

И ето че сега младата жена се наслаждаваше на пролетта заедно със своя съпруг и постепенно свикваше с новия си живот. Изведнъж Ферингал щракна с пръсти и се отдръпна от нея. Тя го изгледа любопитно.

— Забравих нещо — обясни той и като й даде знак да почака, хукна към замъка (при което едва не събори появилата се на градинската портичка Присила).

Присила, разбира се, не вярваше и думичка от историята на Уолфгар. Свъсила заплашително вежди, тя влезе в градината, Мералда обаче не й обърна никакво внимание и пристъпи към каменната стена, за да погледа морето.

— Оглеждаш се за някой нов любовник, предполагам — промърмори по-възрастната жена, докато минаваше покрай нея.

Присила често хвърляше подобни отровни забележки в лицето на снаха си, но тя рядко й обръщаше внимание.

Не и този път. Сложила ръце на кръста си, Мералда застана пред нея:

— Ти никога не си изпитвала искрени чувства, нито веднъж през целия си жалък живот, Присила Ок. И затова си изпълнена с толкова горчивина и злост. Не ме съди.

Присила цялата затрепери от възмущение, а очите й се разшириха от изненада, че някой бе дръзнал да й говори по този начин:

— Молиш ме…

— Не те моля — сряза я Мералда. — Казвам ти.

Присила се изпъна и я зашлеви през лицето.

Разгневена, младата жена й отвърна със същото.

— Не ме съди или ще отворя очите на брат ти за истинската ти същност — тонът на Мералда бе толкова спокоен, така хладно пресметлив, че Присила почервеня от безсилна ярост. — Замисляла ли си се какъв би бил животът ти в селото, сред обикновените хора?

Още преди тя да довърши, мъжът й се затича към нея, стиснал прекрасен букет в ръка, букет за скъпата му Мералда. Един-единствен поглед към влюбения Ферингал бе достатъчен, за да накара Присила да проплаче с глас и да се втурне обратно към замъка.

Брат й я изгледа учудено, но напоследък толкова слабо го вълнуваше какво мисли или прави тя, че дори не си направи труда да попита Мералда какво се е случило.

Младата жена проследи с поглед отдалечаващата се Присила, а усмивката, разляла се по лицето й, бе предизвикана от нещо повече от удоволствие от милия подарък на Ферингал.

След като се сбогува с Уолфгар и Дели, Морик се зае да си възвърне изгубените позиции на лусканските улици. Нае си стая в една странноприемница на Улицата на полумесеца, но рядко се задържаше в нея, тъй като беше прекалено зает да разкрива истинската си самоличност пред онези, от които се нуждаеше, и да си създава нова (под името Бърглар Брандебург) пред онези, които не биваше да знаят кой е.