Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

За представителя на Самотната кория, обаче, сговорът и спокойствието, царящи в заседателната зала в Брин Шандер, само засилваха допълнително досадата му. Полуръстът обичаше хубавите спорове, особено когато не беше основно действащо лице в тях, а само подхвърляше забележки отстрани в подходящия момент, подклаждайки още повече страстите.

Ех, къде бяха отишли добрите стари времена!

Риджис се опита да остане буден — наистина се опита! — когато обсъждането се насочи към разпределението на водите на Маер Дуалдон между различните рибарски съдове, за да не се оплитат мрежите и да не се стига до разпри насред езерото.

Този въпрос се разискваше десетилетия наред, но Риджис отлично знаеше, че излязат ли лодките в студените води на Маер Дуалдон, никакви правила не биха могли да ги задържат настрани една от друга. Лодките отиваха там, където беше едрокостата пъстърва и нищо, решено от Съвета, не можеше да ги спре. Пъстървата, от чиито кости ставаха прекрасни резбовани предмети и чието месо също си го биваше, безспорно беше най-важната суровина в Десетте града и именно тя примамваше мнозина да поемат на север, за да си търсят късмета.

Ето как правилата, установени от Съвета толкова далеч от бреговете на трите езера, в крайна сметка служеха единствено на самите представители, когато започнеха да изнасят речи след поредното им нарушаване.

Когато представителят на Самотната кория най-сетне се пробуди, колегите му (за щастие!) вече обсъждаха друг, доста по-конкретен въпрос, който при това пряко го засягаше. Всъщност, осъзна Риджис миг след като отвори очи, събудило го бе именно това, че Касиус го бе повикал по име.

— Извини ме, че обезпокоих съня ти — тихичко каза Старейшината на Десетте града.

— Аз… ъ… работих много дни и нощи, за да се подготвя… ъ… за идването си тук — смути се Риджис. — А и Самотната кория е далечко оттук.

Дружелюбно усмихнат, Касиус вдигна ръка, за да му попречи да се изложи още повече. Пък и точно на тях полуръстът нямаше защо да се извинява — те всички добре познаваха както слабостите му, така и ползата от него… полза, която се дължеше в немалка степен на могъщите му приятели.

— Е, ще се заемеш ли? — сопна се Кемп Таргоски, който не харесваше особено Риджис.

— С какво? — попита полуръстът.

Таргосецът наведе глава и изруга под носа си.

— Проблемът с разбойниците — поясни Касиус. — Вярно, тази нова шайка се подвизава далечко, чак отвъд Шаенгарнската река, на юг от Бремен, но всички ще ви бъдем наистина благодарни, ако отново се погрижите за безопасността по нашите земи.

Риджис се облегна назад, кръстоса ръце пред закръгления си (макар и не колкото преди) корем и си придаде задълбочен вид. Ето какво било, значи, каза си той. Поредната възможност за него и приятелите му да се проявят като героите на Десетте града. Именно тук Риджис беше в свои води, макар обикновено да играеше сравнително малка роля в подвизите на своите по-могъщи другари. Но по време на заседанията на Съвета, точно това бяха моментите, когато той можеше да блесне и да погледне като равен дори Кемп Таргоски. Той се замисли над думите на Касиус. Бремен беше най-западното от десетте поселища, отвъд Шаенгарнската река, която сега, в края на лятото, не беше особено пълноводна.

— Смятам, че до десет дни можем да отидем там и да прочистим пътищата — рече той след подобаваща пауза.

Сигурен бе, че приятелите му ще се съгласят. Колко пъти през последните няколко месеца се бяха разправяли с чудовища и разбойници, дебнещи по пътищата на Долината? Това бе задължение, на което Дризт и особено Кати-Бри искрено се наслаждаваха, и за което Бруенор, въпреки постоянното си мърморене, всъщност нямаше нищо против.

Докато си седеше на мястото и мислеше, Риджис установи, че предстоящото приключение изобщо не го тревожи, дори обратното. Нещо се бе случило с него по време на последното им далечно пътуване, когато едва не загина от пронизалото го в рамото гоблиново копие. В началото и сам не бе забелязал настъпилата у него промяна — единственото, което му се искаше тогава, бе да се прибере в удобната си къща в Самотната кория, да дялка резбовани предмети и да седи на брега на Маер Дуалдон с въдица в ръка. Но когато се завърна в уютния си дом, той с изненада откри, че да показва ужасния си белег му доставя много по-голямо удоволствие.

Затова сега, когато Дризт и останалите се заемеха с поредната заплаха в Долината, Риджис на драго сърце щеше да ги придружи и да помогне с каквото може.

Десетият ден, откакто бяха на път, се очертаваше да бъде също така тягостен, както и предишните. Рояци от комари и нахални мухи жужаха във въздуха, зажаднели за кръв. Гъста кал, освободена от деветмесечната примка на тукашната зима, полепваше по колелата на малката каручка и по износените ботуши на Дризт, който следваше тримата си приятели пеша.

Върху капрата на теглената от един-единствен кон каруца седеше Кати-Бри, със здраво пристегната коса и мръсна, вълнена рокля, която я покриваше от глава до пети. До нея се бе настанил Риджис, преоблечен като момче и поруменял от дългите часове, прекарани под жаркото лятно слънце.

Най-неудобно обаче беше положението на Бруенор и то, по негов избор. Той си беше сковал сандък, в който да може да се вози, беше го прикрепил под каруцата и се спотайваше там по цял ден.

Дризт внимателно си проправяше път през разкаляната местност, бидейки постоянно нащрек. Откритата тундра криеше далеч по-големи опасности от разбойническата шайка, заради която бяха тук. Макар че повечето снежни човеци най-вероятно бяха отишли на юг, следвайки стадата северни елени към подножията на Гръбнака на света, възможно бе някои все още да се навъртат наоколо. Нещо повече, по това време на годината немалко гоблини и великани слизаха от планината в търсене на лесна плячка. И като капак на всичко, каменистите, мочурливи местности, които Дризт трябваше да прекоси пеша, бяха дом на смъртоносната, сивокожа змия, която нерядко достигаше шест метра и чието ухапване можеше да тръшне и великан.

И, разбира се, въпреки тези препятствия, Дризт трябваше непрестанно да се оглежда на всички посоки, без нито за миг да изпуска от поглед каруцата. На всяка цена трябваше да забележи разбойниците, преди те да са го видели, ако искаше всичко да приключи бързо.

Или поне — по-бързо. Бяха получили достатъчно добро описание на разбойническата шайка, за да знаят, че противникът им не може да ги изненада нито с численост, нито с някакви забележителни умения. Въпреки това, веднага си напомни Дризт, не биваше да допускат подобни предразсъдъци да ги правят самонадеяни. Един-единствен щастлив изстрел на противника можеше набързо да извади някого от тях от строя.