Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Мъжете, с които тя си лягаше, нерядко се поздравяваха за лекотата, с която я бяха спечелили само с няколко ласкателни думи. Ала Уолфгар вече знаеше, че нито комплиментите им, нито техните преструвки означаваха каквото и да било за Дели. Единственото оръжие, с което младата жена разполагаше, беше тялото й и тя го използваше, за да си спечели благоразположение, познания и сигурност в едно място, където и трите неща не струваха нищо. Уолфгар с изненада бе разбрал, че макар мъжете да вярваха, че те се възползват от Дели и нейното невежество, в действителност тя извличаше изгода от тяхната похотливост.

Да, Дели Кърти отлично знаеше как да се възползва от хората около себе си и точно това бе най-забележителното във връзката й с Уолфгар. Защото тя не го използваше, в това варваринът беше сигурен, така, както бе сигурен, че и той не я използва. За първи път, откакто се познаваха, те просто споделяха компанията си — напълно искрено, без преструвки и задни мисли.

И Уолфгар не можеше да не признае, че това му харесва.

Не можеше да не признае, освен ако не беше лъжец и страхливец, че се е влюбил в Дели Кърти. И така, двамата се ожениха. Неофициално, но много по-искрено, истински съюз на две души. Дели Кърти, най-невероятната спътница, която варваринът можеше да си представи, го допълваше така, както той не бе и подозирал, че е възможно.

— Пирати! — разнесе се вик от наблюдателницата.

Явно корабът пред тях наистина бе пиратски — в дързостта си, разбойниците пред тях дори не се бяха опитали да скрият знамето си.

Застигнати насред открито море, без място, където да се скрият, пиратите бяха обречени. Из тези води нямаше кораб, който да може да надбяга „Морски дух“, особено когато магическите вихри на Робилард издуваха грота до краен предел.

Уолфгар си пое дълбоко дъх, ала и това не можа да го успокои съвсем.

„Аз съм войн!“, напомни си той, но не можеше току-така да пренебрегне факта, че освен това е съпруг и баща.

Колко странна бе настъпилата у него промяна. Съвсем доскоро той всяваше ужас в сърцата на лусканци, хвърляше се в бой с необуздан плам, с който нерядко излагаше живота си на опасност. Ала тогава нямаше какво да губи, тъкмо напротив — смъртта му се струваше добре дошла, единственият начин да се спаси от болката, която го измъчваше. Сега не само че имаше какво да губи и то много, но и за миг не можеше да забрави, че ако умре тук, Дели и Колсон щяха да страдат.

„И за какво?“, питаше се той. Заради някакъв боен чук, символ на едно минало, към което той дори не бе сигурен, че иска да се върне.

Уолфгар се улови за парапета толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, пое си дълбоко дъх и го изпусна с почти животинско ръмжене. Не, подобни мисли бяха пагубни за сърцето на истинския войн, напомни си той и ги прогони. Смело в атака, това бе неговият девиз и неговото верую, само така можеше да оцелее войнът. Надвий неприятеля, бързо и съкрушително, и по всяка вероятност ще си тръгнеш невредим. Поколебаеш ли се, единственото, което ще постигнеш, е да дадеш на врага възможност да те прониже с добре насочено копие или стрела.

Колебанието и малодушието можеха да го унищожат.

„Морски дух“ бързо топеше преднината на пиратския кораб, който се оказа двумачтова каравела. Колко бързо разбойниците свалиха знамето си, когато разпознаха своя преследвач!

„Морски дух“ стреля едновременно с предната си балиста и задния катапулт, без обаче да нанесе сериозни щети на противника. В отговор пиратите също произведоха изстрел, но не ги улучиха.

— Още веднъж? — обърна се капитан Дюдермонт към своя магьосник.

Дюдермонт беше висок, строен мъж с грижливо оформена козя брадичка, която все още бе по-скоро кестенява, отколкото сива.

— За да ги предизвикаме? — отвърна Робилард. — Не. Ако имат магьосник, той очевидно е твърде предпазлив, за да се улови в подобен капан, иначе досега да се беше разкрил. Доближи се достатъчно за истинско нападение и стреляй, а аз ще сторя същото.

Дюдермонт кимна и вдигна далекогледа си, за да огледа неприятеля. На палубата на пиратския кораб цареше паника, всички се щураха насам-натам.

С всяка изминала секунда „Морски дух“ стопяваше преднината на противника си; издутите му платна жадно поглъщаха вятъра, носът му устремено пореше вълните, издигайки стени от бяла пяна.

Дюдермонт хвърли поглед към кърмата, където неколцина моряци зареждаха катапулта. Един от тях беше допрял далекоглед до окото си и с пръчка в ръка преценяваше разстоянието до вражеския съд. Когато улови погледа на капитана, той свали далекогледа и кимна.

— Целете се в грота — нареди Дюдермонт на моряка до себе си и от човек на човек заповедта му бързо обиколи палубата.

Катапултът и балистата стреляха едновременно. Този път горящият катран от катапулта закачи такелажа на пиратския кораб, който, наклонен на една страна, трескаво се мъчеше да избяга, а стрелата на балистата, за която бяха закачени здрави вериги, проби едно от платната.

Миг по-късно нещо припламна и ослепителната светкавица на Робилард се заби в корпуса на каравелата сред дъжд от трески.

— Заемам се със защитата! — провикна се Робилард и като се обгърна в полупрозрачна магическа сфера, изтича до носа на кораба, разминавайки се по пътя с Уолфгар.

Както можеше да се очаква, пиратите отвърнаха със своя светкавица, която далеч не бе толкова ярка и толкова разрушителна, колкото тази на Робилард. Освен това, магьосникът на „Морски дух“ (с когото малцина от вълшебниците, кръстосващи Саблено море можеха да се мерят) се бе погрижил да предпази кораба и, благодарение на мощните му щитове, единствената следа от вражеската светкавица бе черно петно близо до носа — един от многото белези, с които „Морски дух“ се беше сдобил през дългите години, прекарани в лов на пирати.

Каравелата все още се опитваше да завие и да избяга, ала корабът на Дюдермонт бе много по-подвижен и й пресече пътя, скъсявайки още повече разстоянието между двата съда. Дюдермонт се усмихна при вида на Робилард. Магьосникът нетърпеливо потриваше ръце, готов да запрати срещу противника поредица от заклинания, които можеха да пробият и най-непристъпната защита, а после да довърши започнатото с мощно огнено кълбо, което да погълне такелажа на каравелата и да я остави напълно безпомощна насред океана.

След това пиратите нямаше да имат друг избор, освен да се предадат.

Стрелците на „Морски дух“ се бяха наредили покрай бордовата ограда, като неколцина бяха излезли по-напред. Робилард ги беше обгърнал с магическа защита, която ги правеше недосегаеми за обикновени стрели, затова задачата им бе да привличат вражеския огън.