Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Варваринът рязко се изправи, устата му увисна от изненада, а чукът падна от ръката му.

— Това е чистата истина, не е ли така? — невъзмутимо заяви Робилард.

Уолфгар понечи да отговори, ала откри, че му се изплъзват думите, с които да отблъсне безцеремонното нападение на магьосника. Каквото и да кажеше, каквото и оправдание да си измислеше, то не би могло да промени безспорния факт — Робилард беше прав.

— Не мога да върна назад онова, което се случи — заяви съкрушеният варварин и се наведе, за да вдигне чука си.

— Но можеш да се опиташ да поправиш грешките, които си допуснал. Кой си ти, Уолфгар от Долината на мразовития вятър? И което е още по-важно — кой искаш да бъдеш?

Нямаше нищо дружелюбно в суровия тон на магьосника, нито в арогантната му поза, скръстените на гърдите ръце и изражението на пълно превъзходство, изписано по лицето му. Въпреки това, самият факт, че изобщо бе проявил интерес към неговата неволя, напълно слиса варварина — винаги бе смятал (не без основание), че единственото, от което Робилард се интересува, е да го прогони от борда на „Морски дух“.

Гневният поглед на Уолфгар постепенно омекна и той се изсмя подигравателно:

— Аз съм онзи, когото виждаш пред себе си — заяви той и разпери ръце, така че ковашката му престилка да се види по-добре. — Ни повече, ни по-малко.

— Онзи, който живее в лъжа, не след дълго става неин пленник.

Усмивката на Уолфгар се стопи и той се намръщи.

— Уолфгар ковача? — презрително изсумтя магьосникът. — Не си създаден за такава работа и се заблуждаваш, ако си мислиш, че това ново начинание ще ти помогне да се скриеш от истината. Ти си войн — такъв си роден и такъв си отраснал. Това е бил животът ти и той ти е носил истинско удовлетворение. Колко пъти си се хвърлял в битка с името на Темпос на уста?

— Темпос — отвратено повтори варваринът. — Темпос ме изостави.

— Темпос винаги е бил с теб и именно вярата ти във войнските принципи ти е помогнала да издържиш всички изпитания — възрази Робилард. — Всички изпитания.

— Нямаш никаква представа какво съм понесъл!

— И не ме интересува! — сряза го магьосникът и Уолфгар неволно се сепна. — Интересува ме единствено онова, което виждам сега — един мъж, който живее в лъжа и причинява болка на всички наоколо и най-вече на самия себе си, само защото няма смелостта да се изправи срещу истината.

— Войн, казваш? И въпреки това всячески се опитваш да ми попречиш да следвам войнското си призвание. Именно ти накара капитан Дюдермонт да ме свали от „Морски дух“!

— Мястото ти не е на борда на „Морски дух“, в това съм напълно убеден — спокойно отвърна магьосникът. — Не и в този момент. „Морски дух“ не може да си позволи да приема хора, които се надяват да се преборят със собствените си демони в самозабравата на битката. Успехът ни се дължи на това, че всеки от нас знае точно какво и кога трябва да прави. Но освен това съм сигурен, че мястото ти не е и тук, в Града на бездънните води, като обикновен ковач. Приятелите ти са поели по опасен път и независимо дали искаш да си го признаеш или не, те го правят заради теб. Ако не се присъединиш към тях или поне не ги потърсиш, за да поговорите и да се опиташ да промениш решението им, последиците могат да бъдат ужасни. Каквото и да се случи с Дризт и Кати-Бри, докато търсят Щитозъб, ти никога няма да си простиш, че са се изложили на опасност заради теб и цял живот ще се самонаказваш за това. Не задето си допуснал да ти откраднат чука, а задето си проявил малодушие и не си се присъединил към тях.

Робилард млъкна и задържа погледа си върху лицето на Уолфгар, който се опитваше да преглътне думите му.

— Тръгнали са оттук преди почти цял месец — неуверено рече варваринът. — Може да са навсякъде.

— Минали са през Лускан, това е сигурно. С моя помощ можеш да бъдеш там още днес, а с връзките, които имам, няма да ни е трудно да открием приятелите ти.

— Ще дойдеш с мен?

— За да ти помогна да намериш Дризт и останалите? Да. За да ти помогна да намериш Щитозъб? Съмнявам се — това не е моя работа.

Ако в този миг някой беше бутнал Уолфгар с перце, сигурно щеше да го събори. Той просто си стоеше на мястото и пристъпваше от крак на крак с празен поглед.

— Не се отказвай от удалия ти се случай — предупреди го Робилард. — Може би няма да имаш друг шанс да намериш отговорите на въпросите, които те измъчват, и да се отърсиш от вината, която иначе завинаги ще остане да тежи на плещите ти. Предлагам ти тази възможност, но пътят на живота има твърде много неочаквани обрати, за да се надяваш, че отхвърлиш ли я сега, по-късно отново можеш да я получиш.

— Защо? — тихичко попита Уолфгар.

— Мисля, че вече ти обясних в какво състояние се намираш, както и защо според мен трябва да направиш нещо, за да го промениш — отвърна Робилард, ала варваринът поклати глава.

— Не, не това имам предвид. Защо ти?

И когато Робилард не отговори веднага, Уолфгар продължи:

— Искаш да ми помогнеш, макар с нищо да не си показал, че изпитваш каквито и да било приятелски чувства към мен, а и аз не съм се опитвал да се сприятеля с теб. А ето, че си тук и ми предлагаш не само съвети, но и помощта си. Защо? Заради дружбата си с Дризт и Кати-Бри? Или защото на всяка цена искаш да се отървеш от мен и да ме задържиш далеч от скъпоценния си „Морски дух“?

Робилард го изгледа лукаво:

— Да — отвърна той.

— Доста е словоохотлив за пленник, мен ако питаш — каза Шийла Крий на Белани след изтощителния тричасов разпит на Морик Разбойника, в който лусканецът на драго сърце им бе разказал всичко, което знаеше за Уолфгар, Дризт и Кати-Бри.

Шийла бе слушала с огромен интерес, попивайки всяка негова дума, особено когато ставаше въпрос за мрачния елф.

— Най-важното за Морик е собственото му оцеляване — обясни Белани. — Нищо друго. Ако животът му зависеше от това, той би забил камата си в гърдите на Уолфгар. Морик никак няма да е щастлив, ако Дризт До’Урден и Уолфгар ни нападнат и сигурно ще се опита да остане настрани от битката, вместо да ни помогне, но няма да рискува нито живота си, нито възможностите, които му предлагаме, като се обърне срещу нас. Той просто не постъпва така.

За Шийла изобщо не беше трудно да повярва, че някой е готов да постави личния си интерес над загрижеността за общото благо — в крайна сметка, на същия принцип се дължеше и верността, която собствените й подчинени изпитваха към нея. Единствено заплахи и обещания ги задържаха край нея — те добре знаеха колко много могат да спечелят под нейно предводителство; знаеха също така, че опитат ли да си тръгнат, ще си навлекат гнева на страховитата Шийла и на също толкова опасните й съюзнички.