Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— И нека приятелите ти вървят по пътя си без теб, въпреки че вървят по него единствено, за да ти помогнат.

Уолфгар я изгледа продължително, после се обърна, стиснал зъби, и свали ризата си, сякаш въпросът беше приключен. Ала Дели нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

— Говориш ми за честен труд — рече тя и макар да не я погледна, Уолфгар все пак поспря. — Например на борда на капитан Дюдермонт? Той на драго сърце ще ти плати, за да преследваш пирати заедно с хора-, та му, хем ще можеш да си върнеш чука обратно.

Уолфгар бавно се обърна.

— Щитозъб не ми принадлежи — заяви той и Дели трябваше да прехапе устни, за да не се развика. Онзи, комуто принадлежеше, е мъртъв; войнът, който се биеше с него, вече го няма.

— Не го мислиш наистина! — възкликна Дели и изтича при него, за да го прегърне. Той обаче отблъсна ръцете й и я погледна непреклонно.

— Нима не искаш да откриеш Дризт и Кати-Бри, за да им благодариш задето спасиха моя живот и живота на дъщеря ти? — видимо наранена, попита младата жена. — Или и това е дребна работа за теб?

Изражението на Уолфгар омекна, той я привлече към себе си и я прегърна.

— Нищо друго няма значение за мен! — прошепна той в ухото й. — Нищо! И ако някога пътищата ни отново се пресекат, ще им благодаря от цялото си сърце. Но няма сам да ги търся… не е нужно. Те знаят какво чувствам.

Дели Кърти реши да не спори повече и просто да се наслади на прегръдката му. Въпреки това бе убедена, че Уолфгар заблуждава сам себе си. Нямаше как Дризт и Кати-Бри да знаят какво наистина чувства.

Как биха могли, когато и той самият не знаеше?

Дели не бе сигурна как да постъпи — дали да продължи да настоява, докато той не си върнеше някогашната самоличност или пък да го остави да бъде онзи, в когото вярваше, че се е превърнал? Щеше ли връщането назад да го прекърши? А ако заживееше спокойния, уседнал живот на обикновен ковач, щеше ли споменът за героичното му минало винаги да хвърля сянка над настоящето му? — Дели Кърти не знаеше отговорите на тези въпроси.

През следващите дни Уолфгар така и не можа да се отърси от лошото си настроение. Единствената му утеха бяха Дели и Колсон и той ги използваше като броня срещу болката от вътрешната борба, която кипеше в него, макар да виждаше, че Дели все повече и повече му се ядосва. Тя на няколко пъти подхвърли, че може би Уолфгар трябва да се опита да убеди капитан Дюдермонт да го вземе с екипажа, когато „Морски дух“ поеме на юг, което най-вероятно щеше да стане съвсем скоро.

Уолфгар добре разбираше, че Дели го прави, защото я боли да го слуша как непрестанно мърмори и се разкъсва от чувства, над които няма никаква власт.

Той прекарваше голяма част от времето си навън и дори успя да си намери работа при един от многото ковачи в Града на бездънните води.

В деня, в който „Морски дух“ вдигна котва, Уолфгар беше на работа.

Беше на работа и на следващия ден, когато в ковачницата се появи неочакван посетител.

— Намерил си подходящо занимание за тези твои железни мускули, както виждам — подхвърли Робилард нехайно.

Варваринът го изгледа, а изумлението му бързо отстъпи място на открито подозрение и той стисна тежкия чук, с който работеше, готов да го запрати срещу човека на прага в мига, в който той се опита да насочи някое заклинание срещу него. Уолфгар отлично знаеше, че „Морски дух“ е в открито море, а Робилард бе достатъчно известен сред престъпните среди, за да хрумне на някого да се преобрази в него с помощта на магия. В светлината на наскорошното нападение над дома на Дюдермонт, варваринът нямаше намерение да поема каквито и да било рискове.

— Наистина съм аз, Уолфгар — изкиска се Робилард, за когото не представляваше никаква трудност да разбере какво се върти в главата на исполина. — Ще се присъединя към капитана и останалите след ден-два — съвсем простичка магия, която ще ме пренесе на специално подготвено място на кораба.

— Никога преди не съм те виждал да го правиш — отбеляза Уолфгар, без да отслабва хватката си върху чука.

— Никога преди не ми се е налагало да ставам бавачка на объркани варвари — отвърна Робилард.

— Какво става тук? — разнесе се груб глас и в помещението влезе едър мъж с прошарени коси и брада и почерняло от сажди лице. — Какво искаш да купиш или да поправиш?

— Искам да говоря с Уолфгар и нищо повече — отсече Робилард.

Ковачът се изплю на пода и си избърса устата.

— Не му плащам да приказва! — заяви той.

— Ще видим тази работа — отвърна магьосникът и отново се обърна към варварина, ала ковачът се изпречи пред него и като заби показалец в гърдите му, повтори казаното току-що.

Робилард отправи уморен поглед към Уолфгар и исполинът разбра, че ако не укроти сприхавия си работодател, много скоро може да остане без него, затова го улови за раменете и внимателно, но непреклонно, го побутна да си върви.

След това се обърна към Робилард с разкривено от яд лице:

— Какво искаш, магьоснико? — сопна се той. — Да ми се подиграваш ли си дошъл? Или пък да ми съобщиш колко прекрасно е всичко на „Морски дух“ без мен?

— Хмм — проточи Робилард и се почеса. — Предполагам, че е точно така.

Ясносините очи на варварина се присвиха заплашително.

— Но не, едри ми, глупави… каквото и да си — продължи магьосникът, без с нищо да показва, че се е стреснал от изражението му. — Не, тук съм, защото имам добро сърце.

— Много успешно го прикриваш.

— Нарочно — без колебание отвърна Робилард. — Кажи ми, наистина ли възнамеряваш да прекараш цялата зима в къщата на капитана, работейки… тук? — при тези думи магьосникът се изсмя подигравателно.

— Да се махна от дома на Дюдермонт ли искаш? Ти ли смяташ да се настаниш там? Защото ако това е, което искаш, на драго сърце ще си тръгна още днес.

— Успокой се, сърдити великане — снизходително рече Робилард. — Нямам никакви планове за къщата — нали вече ти казах, че до ден-два ще съм на кораба. Няма да е лошо да слушаш малко по-внимателно.

— Значи просто искаш да се махна — заключи варваринът. — Както от дома, така и от живота на капитана.

— Това е съвсем друго нещо — сухо отвърна магьосникът. — Казал ли съм, че искам да си вървиш, или просто те попитах дали смяташ да останеш?

Уморен от тази безсмислена игра на думи и от самото присъствие на Робилард, Уолфгар изръмжа и се залови за работа, стоварвайки тежкия чук върху желязото пред себе си.

— Капитанът каза, че мога да остана — рече той. — Това и смятам да сторя, докато не събера достатъчно пари, за да си купя своя собствена къща. Бих си тръгнал още сега — не искам да съм задължен никому — но трябва да мисля за Дели и Колсон.

— Схванал си го наопаки — промърмори Робилард уж тихо, но всъщност достатъчно силно, за да може Уолфгар да го чуе. — Прекрасен план — продължи той, вече по-високо. — План, който преспокойно ще изпълниш, докато приятелите ти кръстосват Царствата, излагайки се на смъртна опасност, за да си върнат магическото оръжие, което ти не бе достатъчно умен, за да опазиш. Просто чудесно, млади Уолфгар!