Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Тревогата ти е очевидна и непресторена — отбеляза Дризт. — Отдавна си му простил, независимо дали искаш да си го признаеш, или не.

Бруенор го изгледа с присвити очи и елфът побърза да добави:

— Също както и аз. Също както и Кати-Бри. Уолфгар се бе изгубил, затънал бе в мрак, но от всичко, което научих, личи, че е успял да излезе от него.

При тези думи изражението на Бруенор поомекна, а поредното му изсумтяване вече не бе толкова категорично.

— Колсон ще ти хареса — засмя се Дризт. — Както и Дели Кърти.

— Колсон — повтори джуджето, вслушвайки се внимателно в името, докато го произнасяше, после вдигна поглед и поклати глава, но ако целта му бе да демонстрира неодобрение, не можеше да се каже, че е успял.

— И какво, сдобих се с внучка от син, който всъщност не ми е син и то момиченце, което не му е истинска дъщеря — рече Бруенор малко по-късно, нарушавайки мълчанието, в което бяха потънали за няколко минути. — Някой би рекъл, че поне на един от двама ни можеше да му хрумне, че половината веселба е в това сам да си направиш проклетите му деца!

— Може би един ден на Бруенор ще му се роди син, в чиито вени ще тече неговата кръв? — попита Дризт.

Джуджето се обърна и го погледна изумено, но после сви рамене:

— Кой знае — махна той с ръка и отново се загледа в халбата си, а лицето му придоби сериозно и леко натъжено изражение. — Вече не съм млад, нали тъй? Видял съм не един и два века и помня времена, когато прапрародителите на Кати-Бри и Уолфгар още не са били родени. Пък се и чувствам стар, хич и не се съмнявай, елфе! Чак в кокалите си го усещам.

— Векове, прекарани с ковашки чук в ръка, несъмнено могат да ти се отразят по този начин — отвърна Дризт, ала Бруенор не беше в настроение за шеги.

— А ето че сега момичето ми порасна, а момчето и то, че дори и дъщеричка си има… — Бруенор въздъхна дълбоко и като пресуши халбата си, се обърна, за да погледне Дризт в очите. — Туй момиченце ще остарее и ще умре, а аз още ще съм тук, с моите скърцащи кокали.

Дризт го разбираше прекрасно — нали и него го бяха измъчвали съвсем същите терзания. Когато някое джудже или пък някой елф, бил той мрачен или светъл, се сближеше с човек, полуръст или гном (все раси, които живееха по-малко от тях), неминуемо се изправяха срещу необходимостта да приемат факта, че приятелите им ще остареят и умрат пред очите им. Това бе една от причините и джуджетата, и елфите да имат толкова силно развито чувство за родова принадлежност — те несъзнателно искаха да се предпазят от подобна болка.

— Затуй е най-добре да се свързваме със своите, а, елфе? — подметна Бруенор и му хвърли лукав поглед.

— Съчувственото изражение на Дризт отстъпи място на внезапно пробуден интерес. Нима Бруенор току-що му бе намекнал да стои далеч от Кати? Това наистина го хвана напълно неподготвен! Дризт се облегна назад и се загледа в приятеля си, без да знае какво да мисли. Нима най-сетне бе признал пред себе си какво наистина изпитва към Кати-Бри само за да се изправи пред това сякаш непреодолимо живо препятствие? А може би Бруенор имаше право и той наистина се държеше като пълен глупак?

Елфът си пое дълбоко дъх, за да се успокои и сложи мислите си в ред.

— А може би онези, които се опитват да избягат от болката, никога няма да познаят радостта, която я предшества? — рече той накрая. — Не е ли по-добре да…

— Какво? — прекъсна го Бруенор. — Да се влюбиш в някой от тях? Да се ожениш, може би?

Дризт все още не беше сигурен какво всъщност се опитва да му каже джуджето. Дали му намекваше да се отдръпне от Кати-Бри, наричайки го глупак, задето изобщо си бе позволил да мисли за подобно нещо?

Но тогава Бруенор най-сетне разкри картите си:

— О, да, влюби се в някой от тях! — презрително изсумтя той, ала насмешката му бе насочена колкото към Дризт, толкова и към него самия. — Или пък отгледай някой като твое собствено дете! Къде ти, дори не един, ами двама!

Бруенор погледна приятеля си и като се ухили широко, вдигна халбата си:

— За нас, елфе! Двама глупаци, но пък щастливи глупаци!

Дризт на драго сърце вдигна чашата си, разбрал, че приятелят му не му намеква (толкова деликатно, колкото бе възможно за едно джудже) да се откаже от Кати-Бри. Не, Бруенор просто искаше да се убеди, че елфът напълно оценява онова, което има.

Джуджето пресушаваше халба след халба, Дризт обаче едва-едва отпиваше от чашата си с вино.

Възцари се мълчание, нарушено след няколко минути от Бруенор:

— Хей, елфе — заяви той напълно сериозно (което правеше думите още по-смешни), — следващото ми внуче няма да е на райета, нали?

— Стига само да няма огромна рижа брада! — не му остана длъжен Дризт.

— Чух, че си пътувал заедно с огромен варварин на име Уолфгар — нехайно подхвърли Белани, когато Морик най-сетне се събуди на другата сутрин, много след като слънцето беше изгряло.

— Уолфгар? — повтори Морик и потри очи, за да прогони и последните остатъци от съня, след което прокара пръсти през разрошената си черна коса. — Много отдавна не съм го виждал.

Лусканецът изобщо не забеляза изпитателния поглед, който Белани не сваляше от лицето му.

— Мисля, че отиде на юг, за да открие Дюдермонт — добави той и я погледна заинтригувано. — Защо, аз не ти ли стигам?

Чернокосата магьосница се подсмихна дяволито и нарочно не отговори:

— Една моя приятелка се интересува — рече тя вместо това.

Усмивката на Морик надали можеше да бъде по-похотлива:

— Значи и двете, а? Аз не съм ли достатъчно мъж?

Белани въздъхна и се претърколи до края на леглото, повличайки завивките със себе си, но ги пусна, когато се изправи.

Едва тогава Морик забеляза причудливия символ върху рамото й.

— Значи не си го виждал отдавна? — подметна тя и започна да се облича.

— Защо питаш?

Подозрителният тон на Морик накара магьосницата да се обърне. Лусканецът се беше надигнал в леглото и я наблюдаваше, подпрян на лакът.

— Една приятелка се интересува от него — рязко отвърна тя.

— Напоследък май всички се интересуват от него — отбеляза Морик и отново се излегна, закривайки очите си с ръка.

— Като, например, един елф на мрака? — подхвърли Белани.

Морик надникна изпод лакътя си, а изражението му беше по-красноречиво от всеки отговор.

Внезапно очите му се разшириха при вида на магическата пръчка, появила се най-неочаквано в ръката на Белани. Вярно, тя не я насочи към него, но заплахата беше съвсем очевидна.

— Обличай се! — нареди магьосницата. — Господарката ми ще говори с теб.

— Господарката ти?

— Сега нямам време да ти обяснявам. Чака ни дълъг път и макар да разполагам с магии, които ще ни помогнат да се придвижим по-бързо, ще е най-добре да сме напуснали Лускан до час.