Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Въпреки че не бе очаквал елфът да приеме предложението му, Морик остана слисан от изуменото му, невярващо изражение.

— На колко години си? — попита той. — Седемдесет? Петдесет? Може би по-малко? Човек никога не знае с вас, елфите, за което доста ви завиждам. Освен това си красив, с онази деликатна хубост, която толкова се нрави на жените. Тъй че — намери си любовница, приятелю. Намери си две! Но не рискувай вековете живот, които ти остават, като се хвърлиш в битка срещу Дризт До’Урден.

Ле’лоринел направи крачка към него и Морик побърза да отстъпи, като в същото време извъртя ръка така, че да може да запрати камата си в лицето му, ако се наложи.

— Не мога да живея така! — викна Ле’лоринел. — Правдата трябва да възтържествува! Самата мисъл, че един мрачен елф броди на Повърхността, надянал маската на благороден войн, е оскърбление, хвърлено в лицето на всичко, което съм и в което вярвам. Мерзавецът Дризт До’Урден се надсмива над делото на моите предци, прогонили скверната му раса в непрогледния мрак, където им е мястото!

— И ако Дризт някога се върне там, ще го последваш ли и в земните недра? — попита Морик, решил, че е намерил слабото място в логиката на елфа.

— Ако можех, бих изтребил мрачните до крак! Бих заличил гнусната им раса от лицето на земята и бих се гордял с това! Бих избил матроните им и кръвожадните отряди, които изпращат на Повърхността! Собственоръчно бих пронизал сърцето на всяко тяхно дете!

При всяко свое изречение Ле’лоринел правеше крачка напред, та Морик бе принуден да отстъпва назад, стиснал двете си ками, като в същото време размахваше умиротворително ръце в опит да потуши надигащата се буря.

Най-сетне Ле’лоринел спря и впи смразяващ поглед в лицето му.

— Е, Морик, ще ми покажеш ли как точно е протекла схватката между теб и Дризт До’Урден, или предпочиташ да изпитам уменията ти и сам да си направя изводите?

С примирена въздишка, Морик кимна и като посочи на Ле’лоринел къде да застане, за да изиграе ролята на Дризт, го преведе през всяка подробност от въз краткия си сблъсък с мрачния елф.

Отново и отново, и отново по настояване на обсебения Ле’лоринел.

Белани искрено се забавляваше. Харесваше й да гледа плавните движения на Морик, макар да не можеше да отрече, че тези на Ле’лоринел бяха още по-красиви, по-умели и по-грациозни, а погрешната представа на Разбойника за цялата ситуация само правеше всичко още по-забавно.

Когато двамата най-после спряха, Белани чу Морик да казва:

— Наистина си прекрасен боец, приятелю. Ни най-малко не се съмнявам в уменията ти, но въпреки това те предупреждавам, че Дризт До’Урден е несравнимо изкусен — навярно най-добрият войн в целия Север. Знам го не само от мимолетната си схватка с него, но и от разказите на Уолфгар. Виждам, че си тласкан от справедлив гняв, но пак те моля да размислиш. Дризт До’Урден е забележително добър боец, а приятелите му са също толкова могъщи. Не се ли откажеш, той несъмнено ще те убие. Помисли само колко века живот ще изгубиш!

С тези думи Морик кимна и си тръгна… към нейните покои, както Белани предположи. Тази мисъл не й бе никак неприятна — гледката на двубоя между двамата бе разпалила страстите й и тя реши, че засега няма да отваря очите на Морик. Още не.

Така бе твърде забавно.

Когато излезе от стаята на Ле’лоринел, Морик наистина се зачуди дали да не отиде в покоите на Белани. Вместо да го стресне, елфът го беше развеселил — в неговите очи Ле’лоринел беше истински глупак, който похабяваше живота си (и всичко, което той можеше да му предложи) заради нелепото желание да си отмъсти на един мрачен елф, когото бе най-разумно изобщо да не закача. Дали Дризт наистина беше зъл, или не, нямаше никакво значение, поне според Морик. Единствено важно бе дали Дризт е по следите на Ле’лоринел, или не. Ако мрачният елф го търсеше, то Ле’лоринел несъмнено би сторил добре да нанесе първия удар. В противен случай Ле’лоринел не бе нищо друго, освен пълен глупак.

А Дризт не бе по следите му, в това Морик бе сигурен. Когато се появи в Лускан, Дризт търсеше информация за Уолфгар и Щитозъб и не бе споменал нито дума за никакъв елф, бил той Ле’лоринел или не. Не, Дризт не бе по следите на Ле’лоринел и най-вероятно дори не подозираше, че Ле’лоринел го преследва.

Морик свърна в един страничен коридор и спря пред причудливо поставена врата. С огромно усилие успя да я отвори и се озова на една открита площадка, издялана високо в скалите, на около шейсетина метра над разбиващите се в подножието вълни.

Морик изучаващо се вгледа в пътеката, която криволичеше надолу и извеждаше до дъното на клисурата от другата страна на стръмния склон, и се замисли за всички трудности, които щеше да срещне, ако реши да избяга. Навярно щеше да съумее да се промъкне покрай стражите в клисурата, а след това нямаше да му е никак трудно да се отдалечи колкото се може по-бързо.

От друга страна, на северозапад, над Морето на неспирния лед се сбираха буреносни облаци, а вятърът ставаше все по-студен. Не бе сигурно, че ще достигне Лускан преди настъпването на зимата, а дори да успееше, пътуването нямаше да бъде особено приятно. Още повече, че за Белани очевидно не представляваше никаква трудност да го открие в Лускан.

Морик се замисли за другите възможности, които се очертаваха пред него, и не можа да сдържи доволната си усмивка. Не знаеше къде точно се намира (Белани бе използвала магия, за да ускори придвижването им), но бе убеден, че все ще намери подслон за през зимата.

— Е, лорд Ферингал, приемате ли гости? — прошепна лусканецът през смях.

Разбира се, нямаше никакво намерение да избяга в Окни (даже и да знаеше как да стигне дотам от Златния залив) — без подходящото облекло не можеше да приеме самоличността на лорд Брандебург от Града на бездънните води, измисленото име, което бе използвал преди, за да излъже лорд Окни.

Да, идеята да прекоси планините през зимата бе повече от нелепа и той изобщо не го мислеше сериозно, но въпреки това се чувстваше по-добре, когато знаеше, че стига да поиска, може да си тръгне оттук по всяко време.

Ето защо не бе особено изненадан, че пиратите му даваха толкова голяма свобода. Ако сега му обещаеха да го върнат обратно в Лускан и никога повече да не го закачат, Морик надали щеше да ги накара да удържат на думата си. Оцеляването в Лускан бе трудничко, дори за някого с неговите умения и репутация, докато животът тук беше лек, а благодарение на Белани, която полагаше немалко усилие — и доста приятен.

Какво обаче щеше да стане с Уолфгар? Ами с Дризт и Кати-Бри?

Морик зарея поглед над морето и се замисли за онова, което дължеше на някогашния си приятел. Да, наистина го беше грижа за Уолфгар и той реши, че ако варваринът нападне Златния залив, с намерението да си възвърне Щитозъб, ще направи всичко по силите си, за да убеди Шийла Крий (и особено Белани) да го пленят, вместо да го убият.