Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Давайки знак на другарите си да бъдат нащрек, той се втурна надясно покрай каменната постройка, за да разбере какво се случва и къде имат най-голяма нужда от него. Бруенор и Кати-Бри продължиха да вървят по оставената от чудовищата диря, но много по-внимателно отпреди. За изненада на елфа, Риджис не остана с тях, а пое наляво, борейки се със снега, докато не достигна едно по-сухо място, където вятърът беше отвял снега, и се запромъква от сянка на сянка с наведена глава.

Дризт не можа да потисне усмивката си, предполагайки, че както обикновено, дребничкият му приятел се опитва да си намери някое скришно кътче.

После обаче мисълта му се върна на онова, което се разиграваше пред тях, и усмивката му се изпари. Опасността беше непосредствена и бе повече от очевидно, че в кулата кипи битка. В този миг отвътре изскочи облян в кръв мъж, крещящ за помощ и следван по петите от огромен людоед с окървавена сопа в ръка.

Мъжът имаше няколко крачки преднина, ала това нямаше да трае дълго, не и в този сняг. Много скоро дългите, силни крака на чудовището щяха да я стопят и тогава сопата…

Дризт рязко се обърна и като даде знак на Бруенор и Кати-Бри да се заемат с кулата, се втурна след двамата с обичайната си лека стъпка, благодарение на която не затъваше в снега.

В началото се уплаши, че няма да успее да стигне навреме, но тогава преследваният мъж ускори крачка и като се хвърли с главата напред, се затъркаля по стръмния склон, изпречил се на пътя му.

Людоедът спря на ръба на склона и точно в този миг Дризт се провикна. Чудовището веднага се обърна, доволно, че се е появила нова жертва. Хищният пламък в очите му угасна начаса, а глупашката му усмивка се изпари, отстъпвайки място на пълно изумление, когато видя, че този противник не е човек, а мрачен елф.

Размахал ятагани, Дризт се хвърли в атака с намерението бързо да приключи с тази схватка и да се притече на помощ на двамата си приятели в кулата.

Ала това съвсем не беше обикновен людоед, а опитен войн — три метра железни мускули и здрави кости, изненадващо пъргав и също толкова умело въртящ тежката си, покрита с шипове, сопа.

Нетърпението на Дризт едва не му коства твърде скъпо — когато се нахвърли върху звяра, описвайки широки дъги с двете оръжия, той направи крачка назад и стовари тоягата си с такава мощ, че замалко да избие единия ятаган от ръката му. Дризт трябваше да го стисне с всички сили, защото знаеше, че изпусне ли го веднъж, може изобщо да не успее да го открие в снега.

Все пак, Дризт не само че опази другото си острие от атаката на людоеда, но и можа да го забие в ръката му. Това обаче бе цена, която чудовището беше готово да плати, за да довърши същинската си атака. Вдигайки единия си крак, той така изрита елфа в рамото, че го запрати няколко метра назад.

Едва тогава Дризт осъзна своята грешка и се благодари, че това се бе случило навън — ако беше получил подобен ритник в кулата, сега от него щеше да е останало само едно голямо, червено петно върху каменната стена.

И двамата видяха знака на Дризт, но нито Бруенор, нито Кати-Бри имаха намерение да изоставят приятеля си да се оправя с чудовището сам… поне докато не чуха от вътрешността на кулата да се разнася зов за помощ — най-отчаяния вопъл, който бяха чували през живота си.

— Гледай да се целиш над главата ми! — извика Бруенор и като приведе рамене, се хвърли към вратата на кулата, набирайки скорост, устрем и ярост.

Полагайки големи усилия, за да не изостане, Кати-Бри го следваше на няколко крачки с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.

Нападението на джуджето не беше нито тихо, нито незабележимо и както можеше да се очаква, едно от чудовищата бързо се показа на вратата, за да го посрещне. Секирата на Бруенор потъна в огромното му туловище, а една от среброперите стрели на Кати-Бри се заби в гърдите му. Тези два удара, както и свирепият устрем, бяха достатъчни на Бруенор, за да се озове във вътрешността на кулата.

Само че звярът (забележително як полулюдоед) още не бе казал последната си дума и с все сила стовари сопата си върху рамото на джуджето.

— Повечко трябва да се постараеш! — изрева Бруенор, макар че в действителност ударът си го биваше.

Широко ухилен въпреки болката, той замахна. Чудовището избегна оръжието му, но след това избърза със собственото си нападение, давайки възможност на Бруенор да стовари тъпата страна на брадвата си в ребрата му.

Полулюдоедът се олюля и Бруенор побърза да се възползва от това забавяне, за да стъпи здраво на краката си и да нанесе нов удар, този път с острието на вярната си секира удар, който разсече гърдите на зашеметеното чудовище надве.

Преди джуджето да успее да се зарадва на победата си, на стълбището изникна нов людоед и като се хвърли върху смъртно ранения си другар, го събори върху Бруенор, погребвайки го под планина от плът.

В този миг Бруенор имаше отчаяна нужда от помощта на Кати-Бри, ала викът, долетял от горния етаж, красноречиво говореше, че не е единствен.

От другата страна на кулата Риджис съвсем ясно чу шумното нападение на Бруенор. Той самият нямаше никакво желание да се присъедини към джуджето, чиято тактика никога не се бе отличавала с особена хитрост, а залагаше на чистата физическа сила.

Бруенор изправяше мускули срещу мускули, разменяйки удар за удар, а с противници като тези Риджис щеше да е мъртъв още след първия удар.

Ужасяващ вик откъм покрива на кулата го разтърси от глава до пети и той се закатери нагоре, като използваше и най-малките пукнатини в студената каменна стена. Пръстите му се разраниха до кръв още преди да бе изминал и половината път до върха, той обаче продължи да се изкачва със завидна ловкост.

Нейде над него се разнесе нов вик, последван от силен трясък и шум от борба. Риджис се закатери още по-бързо (при което се подхлъзна и замалко не падна, но късметът беше на негова страна и той успя да се улови, преди да полети надолу).

Най-сетне достигна върха и предпазливо надникна над ръба на покрива.

Онова, което видя там, едва не го накара да скочи обратно на земята.

Единственото, което горкият Донбаго искаше, бе да удържи капака на пода, да затвори очи и да пропъди заобикалящия го ужас далеч, далеч от себе си. Той бе опитен войник, видял бе много битки и бе изгубил не един и двама приятели.

Но не и родния си брат.

А сега знаеше, с цялото си същество усещаше, че Йедит е победен и най-вероятно — мъртъв. Знаеше, че кулата е изгубена и няма спасение. Може би, ако успееше да удържи капака затворен достатъчно дълго, чудовищата щяха да си тръгнат — в крайна сметка, людоедите не се славеха нито като особено търпеливи, нито като особено находчиви противници.