Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Дризт изтича до върха на едно неголямо възвишение и се плъзна надолу. Още щом стигна подножието му, се обърна, готов да посрещне преследвача си. Надяваше се да нанесе още някой удар, а може би си мислеше, че в това неблагоприятно за чудовището място ще успее да избяга.

Само че людоедът не беше там. Миг по-късно наблизо се разнесе силен грохот и елфът разбра, че противникът му бе използвал магически усилените си умения по друг начин.

Людоедът беше скочил от върха на възвишението и го беше изпреварил, прелитайки над търкалящия се Дризт.

Едва сега елфът осъзна грешката си.

Изуменият полулюдоед падна по гръб, на метър-два от кулата и от войника, когото беше изпуснал, но почти незабавно скочи на крака, очевидно невредим.

Кати-Бри изпрати една стрела в корема му, после захвърли Таулмарил и извади Казид’еа. Жадният за кръв меч настойчиво й зашепна да посече чудовището надве.

Звярът притисна пронизания си корем с една ръка, а другата протегна към младата жена, сякаш искаше да я спре. Казид’еа го отказа от всяко подобно намерение само с един удар, от който навсякъде се разхвърчаха отсечени пръсти.

Кати-Бри се нахвърли върху чудовището със сляпа ярост; Казид’еа не спираше нито за миг, нито дори за да може младата жена да прецени къде точно да го забие.

Нямаше и нужда да го прави, не и с меч като този.

Само за няколко секунди дебелите дрехи и кожената ризница на полулюдоеда станаха на парчета и почервеняха от кръв. Той успя някак да замахне, ала Казид’еа срещна юмрука му с острата си страна и го разряза надве, чак до китката.

Как само изрева звярът!

Викът му обаче заглъхна почти веднага, когато ръката на Кати-Бри се стрелна нагоре и преряза гърлото му. Чудовището се свлече на земята, а младата жена се нахвърли върху него и продължи да му нанася удар след удар.

— Момиче! — извика показалият се от вътрешността на кулата Бруенор.

Изненадан и ужасен да види осиновената си дъщеря обляна в кръв, той се втурна към нея и едва не бе посечен, когато тя рязко се обърна и замахна.

— Проклетият му меч! — викна Бруенор и отскочи назад, вдигнал ръце, за да се предпази.

Кати-Бри се закова на място и смаяно се взря в оръжието си.

Бруенор беше прав. В гнева и ужаса си, при вида на падащия мъж, в мига на вина, задето не бе улучила, Кати-Бри се бе оказала беззащитна и кръвожадният меч беше проникнал в съзнанието й и я бе хвърлил в умопомрачение.

— Тя се разсмя безпомощно, при което белите й зъби проблеснаха някак зловещо насред окървавеното й лице, и прибра меча в ножницата му.

— Момиче? — предпазливо повтори Бруенор.

— Май и на двамата няма да ни дойде зле една хубава вана — рече Кати-Бри, очевидно възвърнала си самообладанието.

Докато висеше, уловен за ръба на покрива, Риджис са зачуди дали полулюдоедът изобщо бе разбрал грешката си, докато прелиташе над него, размахал отчаяно ръце, преди да се сгромоляса върху камъните.

Когато се прехвърли обратно на покрива, полуръстът погледна надолу и го видя, че се мъчи да се изправи, макар очевидно да му беше трудно.

Риджис вдигна малкия си боздуган и се прицели. След това подсвирна, преценявайки хвърлянето си така, че чудовището вдигна глава, тъкмо когато оръжието стигна до него и го улучи право в лицето. Разнесе се силен екот, сякаш боздуганът се бе блъснал в каменна стена, и полулюдоедът се закова на място, вперил слисан поглед в полуръста.

Риджис затаи дъх, изумен, че дори с инерцията на подобно хвърляне, боздуганът не бе успял да рани чудовището сериозно.

Ала той грешеше — звярът рухна на земята и повече не стана.

Риджис усети, че го побиват тръпки. Замисли се над онова, което беше сторил току-що, над това, че изобщо се бе включил в битката, когато можеше и да не го прави. Опита се да не гледа на нещата по този начин, повтаряйки си, че е постъпил според принципите на приятелите си, които биха рискували собствения си живот, за да се притекат на помощ на изпадналите в беда.

Не за първи път (и със сигурност не за последен) Риджис се зачуди дали няма да му е по-добре, ако си намери нови приятели.

Дризт можеше само да гадае откъде точно ще дойде ударът на чудовището. Отлично разбираше, че една грешка означаваше да се озове срещу връхлитащото оръжие. Имаше само части от секундата, за да реши, ала те се оказаха напълно достатъчни, за да си дойде всичко на мястото — той сякаш отново видя действията на людоеда от началото на битката, видя как всяка негова атака бе започвала с удар отляво надясно и се хвърли наляво, възползвайки се до край от магическите предпазители, които носеше около глезените си.

Тежката сопа изсвистя и го закачи, запращайки го високо във въздуха. Снегът омекоти падането му, ала когато се изправи, Дризт установи, че му е останал само единият ятаган. Дясната му ръка беше напълно безчувствена, а рамото му пулсираше от болка. Той сведе поглед надолу и неволно потръпна. Рамото му беше разместено и сега стърчеше назад.

Време за губене нямаше — людоедът вече тичаше към него, макар и не толкова бързо, колкото преди, обнадеждено отбеляза Дризт.

Елфът отскочи настрани и се завъртя, а след това се хвърли назад, така че да се блъсне в близкото дърво, използвайки здравия дънер, за да намести рамото си. Усети, че му се повдига, пред очите му заиграха черни петна и той едва не припадна, ала знаеше, че дори миг безсилие ще му коства живота.

Свърна зад дървото и се запрепъва напред, за да се отдалечи колкото се може повече от противника си. Сега вече бе сигурен, че действието на поне една от отварите е отминало.

С всяка стъпка му ставаше по-леко — болката в рамото отшумяваше, пръстите му бързо си възвръщаха чувствителността. Избра си заобиколен път, който го отведе до падналия ятаган, а глупавото чудовище, което очевидно смяташе, че победата му е в кърпа вързана, го следваше най-примерно.

Дризт се закова на място и се обърна, теменужените му очи се втренчиха в лицето на людоеда. Миг преди двамата да се нахвърлят един върху друг, погледите им се срещнаха и самоувереността на чудовището внезапно се изпари.

Този път елфът нямаше да допусне грешката да го подцени.

Без да сваля поглед от лицето на противника си, Дризт се хвърли в атака. Ятаганите му сякаш сами знаеха къде да отидат във всеки един момент; те се стрелваха ту в една, ту в друга посока, винаги в съвършен синхрон и с бързина, на която чудовището, останало без помощта на своите отвари, не бе в състояние да противостои. Понеже не можеше да се защити, то се опита да премине в настъпление и замахна отчаяно, ала Дризт се озова зад него много преди то да довърши атаката си. Действието на още една от отварите, онази, която го предпазваше от вражеските удари, бързо отминаваше.