Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Кати-Бри тъкмо се канеше да се втурне в кулата, когато някъде отгоре долетя вик. Тя вдигна поглед и видя някакъв мъж да се извива отчаяно, провесен надолу с главата през покрива. Зад него, здраво стиснало го за глезените, се извисяваше огромно чудовище.

Кати-Бри вдигна Таулмарил и се прицели в лицето на полулюдоеда — човекът надали щеше да пострада сериозно, ако паднеше от покрива (снегът отдолу бе достатъчно дълбок), ала в ръцете на звяра беше обречен.

Само че чудовището също я видя и като се ухили злобно, също вдигна оръжието си — тежка сопа — и замахна за удар, който без съмнение щеше да смаже нещастния човек.

Кати-Бри изпищя.

От другата страна на покрива Риджис ясно чу вика на Кати-Бри. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да разбере, че животът на нещастния войник виси на косъм. Само че той никога не би успял да стигне дотам навреме, пък и какво ли можеше да стори с малкия си боздуган срещу подобно чудовище?

В това време вторият полулюдоед, когото Донбаго беше ранил, но за съжаление не бе убил, се надигна и се насочи към своя другар, без да забележи полуръста, който надничаше над ръба.

Напълно инстинктивно (ако беше помислил малко, най-вероятно щеше да припадне от ужас), Риджис се прехвърли на покрива, затича се след чудовището и се хвърли между краката му.

Звярът се препъна и политна напред, запращайки полуръста във въздуха.

Без да може да спре, чудовището връхлетя върху своя събрат.

Кати-Бри не виждаше друг избор, освен да си опита късмета с изстрела, така, както бе направила в дома на Дюдермонт.

Чудовището явно го очакваше, защото вместо да довърши удара си, отскочи назад, така че стрелата профуча пред него, без да го нарани.

Кати-Бри потръпна — сега вече мъжът наистина беше обречен. Преди младата жена да успее да постави нова стрела в тетивата, полулюдоедът най-неочаквано се олюля и изпусна жертвата си. От гърлото на човека се откъсна уплашен вик и той падна в снега. Размахало отчаяно ръце, чудовището го последва и полетя надолу.

Останал без дъх и здравата натъртен, Риджис едва бе успял да се изправи, когато чудовището, което беше препънал, бавно се обърна и го изгледа свирепо, а лицето му вещаеше сигурна смърт.

Със страховит рев на уста то се нахвърли върху полуръста.

Риджис погледна малкия си боздуган, напълно безполезно оръжие срещу подобен исполин, и като въздъхна примирено, го пусна на земята и се втурна към другия край на покрива, без да спира да крещи. Разстоянието до земята беше близо десет метра, при това от тази страна на кулата вместо мек сняг, имаше само голи камъни.

Но вместо да забави крачка, Риджис скочи и се претърколи през ръба на покрива. С яростен рев чудовището го последва.

Това, че го гледаше отдолу, се оказа от голяма полза за Бруенор, когато се нахвърли върху чудовището на стълбите. Звярът замахна с тежката сопа, ала джуджето вдигна здравия си щит (с герба на рода Боен чук — халба пенливо пиво с инициалите му, изрисувани в средата) под точния ъгъл и благодарение на железните си мускули, успя да отклони свирепия удар.

Полулюдоедът обаче нямаше същия късмет и не можа да се предпази от джуджешката секира, която се заби в глезена му и остави дълбока рана. Звярът изрева от болка и се преви надве, посягайки инстинктивно към крака си. Бруенор се долепи до стената и бързо взе три стъпала, изкачвайки се по този начин с едно стъпало над приведеното чудовище. След това опря щита си до гърба му и преди то да успее да се обърне, го изрита с цялата сила на яките си, мускулести крака.

Полулюдоедът политна с главата напред. Макар да не беше кой знае какво, падането се оказа фатално за чудовището, което се приземи върху ранения си глезен и рухна на земята с агонизиращ вик.

Погледът му се замъгли само за миг, но когато отново се проясни, беше твърде късно — с животински рев на уста и лице, разкривено от дива ярост, рижото джудже скочи отгоре му, стиснало секирата си с две ръце.

Жестокото оръжие с все сила се стовари върху главата на звяра и я разцепи надве.

— Бас ловя, че туй болеше — изръмжа Бруенор и се изправи.

После погледна към изпоцапаната си с кръв и людоедски мозък брадва и като сви рамене, я изтри в мръсната кожена туника на мъртвото чудовище.

Дризт отскочи назад и се хвърли зад близкото дърво, за да избегне жестокия удар.

Тежката сопа се удари в младото дърво, което не издържа и се пречупи надве.

Дризт неволно простена, представяйки си как ли би изглеждало тялото му, ако не се бе дръпнал навреме. Сега обаче нямаше време да мисли за това, тъй като огромното чудовище, надарено със свръхестествена сила и бързина, го следваше по петите. То с лекота прескочи падналото дръвче и отново замахна.

Дризт се хвърли по лице в снега и сопата изсвистя над главата му. Със забележителна ловкост и бързина, елфът отскочи, така че оръжието на звяра, което се връщаше за нов удар, профуча под него. Въпреки че беше във въздуха, Дризт на няколко пъти успя да забие ятаганите си в гърдите на своя противник, след това леко се приземи, но за да скочи отново миг по-късно, превъртайки се във въздуха, за да избегне спусналата се към него сопа. И този път не можа да нанесе нито един особено силен удар, но сега не беше моментът да се ядосва. Вместо това се хвърли зад чудовището и като завъртя ятагана в десницата си, го заби с все сила в подобния на дънер крак на звяра.

После се втурна напред, прескочи едно паднало дърво, заобиколи два дъба и рязко се обърна, за да посрещне противника си.

Людоедът го последва зад двата дъба, ала Дризт имаше предимството, че може да се промъква между дървета, които огромният звяр трябваше да заобикаля. Елфът продължи да тича още малко, така че преследвачът му да може да ускори крачка, след това свърна рязко, мина между дърветата и се озова зад чудовището, преди то да успее да се обърне и да се приготви за отбрана.

След два мълниеносни удара Дризт се завъртя и отново се затича. И този път противникът му го последва с рев на уста.

Продължиха така още известно време — елфът спираше, колкото да нанесе някой и друг удар, и отново хукваше да бяга, с надеждата, че чудовището ще се измори, а действието на отварите, което не можеше да трае вечно, ще отшуми.

Дризт отново и отново пронизваше своя противник, но така и не успяваше да го рани сериозно, а прекрасно знаеше, че това не е двубой, в който някой независим съдия ще му даде точки заради безспорното му майсторство. Това беше битка на живот и смърт и макар съвършено премерените му движения да бяха наистина възхитителни, единственият удар, който бе от значение, беше последният. А като се имаше предвид нечовешката сила на чудовището (което току-що бе строшило поредното дърво с тежката си сопа), Дризт бе почти сигурен, че и един точен удар ще му бъде достатъчен, за да го довърши.