Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

След миг мълчание, Робилард продължи:

— Е, това са двете възможности, между които трябва да избираш. На добър час, по който и път да поемеш!

С тези думи той размаха ръце и подхвана ново заклинание.

Потънал в мисли, Уолфгар се взираше на север и не го забеляза, докато не стана твърде късно. Когато варваринът най-сетне се обърна, пъстроцветни мехурчета вече изпълваха въздуха около бързо изпаряващия се магьосник. Миг по-късно той изчезна напълно, а на мястото му се появи издута торба и голяма, подобна на брадва, алебарда. Оръжието бе тежичко и не особено гъвкаво, но пък по форма напомняше на Щитозъб, а и изглеждаше доста издръжливо. И без да поглежда, Уолфгар знаеше, че в торбата има припаси за дълъг път.

Останал бе сам, напълно сам, както не бе оставал навярно никога през живота си. Внезапно си спомни, че изобщо не би трябвало да е тук — в Лускан той беше извън закона, или поне някога бе така и сега можеше само да се надява, че паметта на властите и градската стража не е чак толкова добра.

Но накъде да поеме? На няколко пъти описа пълен кръг, чудейки се какво да стори. Всичко бе така объркано, така плашещо, а суровите думи на Робилард го преследваха, накъдето и да се обърнеше.

Уолфгар от Долината на мразовития вятър напусна Лускан и пое на север, сам в негостоприемната пустош.

Приятелите прекосиха Окни и стигнаха до замъка на лорд Ферингал и лейди Мералда, съпроводени от десетки изумени и враждебни погледи. Донбаго, който вече беше много по-добре, ги водеше и спираше всеки, понечил да извади оръжие при вида на полулюдоеда, да не говорим пък за мрачния елф.

Пак благодарение на Донбаго, групата войници, предвождани от един навъсен гном, не само ги пуснаха да минат, но и помогнаха на Донбаго да отведе брат си при най-близкия лечител, а чудовището замъкнаха в подземието, като го удряха на всяка крачка.

След това свирепият гном (не кой да е, а самият Лиам Уудгейт) ги въведе в замъка и ги представи на един възрастен мъж с остри черти на име Темигаст.

— Дризт До’Урден — повтори Темигаст и кимна. — Пазителят от Десетте града. Чувал съм за теб. А ти, почитаемо джудже, не си ли кралят на Митрал Хол?

— Бях и пак ще бъда, стига тез’ мои приятели да не ме докарат до преждевременна смърт — потвърди Бруенор.

— Дали бихме могли да се срещнем с господаря и господарката на замъка? — намеси се Кати-Бри, при което Бруенор и Риджис я изгледаха учудено, ала Дризт, който също бе любопитен да види майката на детето, което Уолфгар отглеждаше като свое, се усмихна.

— Лиам ще ви покаже къде да се измиете и преоблечете — обясни Темигаст. — Когато сте готови, лорд и лейди Окни ще ви приемат.

Докато Бруенор само се понаплиска с вода, без да престава да мърмори, че изглеждал достатъчно добре, за да се срещне с когото и да било, Дризт и Риджис се изкъпаха с удоволствие. В отделна стая Кати-Бри не само се наслади на продължителна, топла вана, но и прекара дълго време, изпробвайки прекрасните рокли, които лейди Мералда бе изпратила за нея.

Малко по-късно четиримата приятели слязоха във внушителната приемна на замъка Окни, където бяха приветствани с добре дошли от лорд Ферингал, трийсетинагодишен мъж с къдрава черна коса и козя брадичка, и лейди Мералда, по-млада от него и забележително красива, с гарвановочерна коса, млечна кожа и усмивка, която сякаш огряваше цялата стая.

И макар лорд Ферингал да се мръщеше, младата му жена не спираше да се усмихва нито за миг.

— Предполагам, че сте дошли да искате възнаграждение — заядливо се обади възпълната жена, която седеше вляво и малко по-назад от лорд Ферингал, което по тези земи означаваше, че му е сестра.

Застаналият зад четиримата приятели Темигаст си прочисти гърлото.

— Да не си мислиш, че имате достатъчно злато да ни платите? — изръмжа Бруенор в отговор.

— Нямаме нужда от пари — побърза да се намеси Дризт, опитвайки се да успокои духовете — все пак, на Бруенор току-що му се бе наложило да се изкъпе, а това винаги хвърляше бездруго сприхавото джудже в особено лошо настроение. — Дойдохме само за да помогнем на Донбаго и на двамата ранени да се приберат у дома, както и за да ви доведем пленника. Единственото, за което искаме да ви помолим, е да ни съобщите, ако научите, че затворникът има нещо — общо с жена пират на име Шийла Крий. Именно нея се опитваме да открием.

— Но разбира се! — обади се лейди Мералда, прекъсвайки съпруга си, преди той да успее да каже каквото и да било. — Ще ви кажем всичко, което научим. Нещо повече — ще ви дадем всичко, дето ви трябва. Дължим ви го.

По-възрастната жена се свъси и Дризт, комуто нищо не убягваше, се досети, че недоволството й се дължи както на неприятния й нрав, така и на следите от простовата реч, които все още се долавяха в думите на лейди Окни.

— Останете тук през цялата зима, ако искате — предложи Мералда.

Ферингал я погледна, първо учудено, а миг по-късно — одобрително.

— Сигурно ще можем да намерим къща в селото за не повече от… — започна сестра му, но Мералда я прекъсна.

— Ще ги настаним в замъка, Присила!

— Не смятам, че…

— И то в твоята стая, ако чуя още една дума! — отсече Мералда и тайничко намигна на четиримата приятели.

— Фери! — възмути се Присила.

— О, млъквай вече! — подразнено рече Ферингал и приятелите се досетиха, че сигурно често му се налага да укротява опърничавата си сестра по този начин. — Не ни излагай пред видните ни гости… гости, на които дължим живота на трима от верните ми войници и които са отмъстили на гнусните чудовища вместо нас.

— Гости, които несъмнено могат да ни разкажат истории за далечни земи и драконови съкровища! — допълни Мералда с блеснали очи.

— Боя се, че можем да останем само тази нощ — отвърна Дризт. — Чака ни дълъг и труден път. Зарекли сме се да открием и накажем тази Крий преди настъпването на пролетта, когато отново ще излезе в открито море и ще продължи да сее злини.

Мералда не можа да скрие разочарованието си, ала Ферингал само кимна — очевидно бе, че му е все едно дали гостите ще останат, или ще си тръгнат.

По-късно същата вечер господарят и господарката на замъка Окни дадоха истинско пиршество в чест на героите. Донбаго също бе тук, носейки отлични новини — и брат му, и другият войник бяха много по-добре и по всичко личеше, че напълно ще се възстановят.

Ядоха (Бруенор и Риджис повече от всички останали, взети заедно) и се смяха. Четиримата приятели, чиито износени ботуши бяха изминали стотици мили по пътищата на Фаерун, разказваха истории за далечни земи, за истинска радост на лейди Мералда.

Много по-късно Кати-Бри намигна на Дризт и кимна към съседната стаичка. Когато останаха насаме, двамата се разположиха върху меко канапе, над което беше опънат пищен гоблен, не кой знае колко изкусно изработен, но затова пък пъстроцветен и весел.