Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Или поне повечето от тях.

В началото Донбаго дори не забеляза топлината, макар да усети миризмата на горяща кожа. Отпърво не разбра какво става, ала после почувства пареща болка в гърба. Инстинктивната му реакция беше да се претърколи настрани, но после си спомни, че на всяка цена трябва да задържи вратата затворена.

Поиска да се върне обратно, но желязото бе нетърпимо горещо.

Людоедите от другата страна вероятно бяха поднесли запалени факли към затворения капак.

Донбаго стъпи отгоре му, надявайки се, че ботушите ще го предпазят поне малко. Внезапно до ушите му достигна силен вик и той разбра, че някой от другарите му бе успял да излезе от кулата, после откъм вратата долетя гръмовен рев.

Донбаго подскачаше от крак на крак, подметките му започнаха да пушат. Той отчаяно се огледа наоколо, търсейки нещо, с което да затисне вратата, може бе някой разхлабен камък.

Миг по-късно политна във въздуха, запратен надалеч от мощен удар върху капака. Преди да успее да се хвърли обратно върху вратата на пода, тя се отвори и отвътре с невероятна бързина се показа едно от чудовищата.

Макар и с изпотрошени кости на лицето, Донбаго веднага се нахвърли отгоре му, мислейки за брат си при всеки отчаян удар, който нанасяше. На няколко пъти улучи противника си, който бе искрено изненадан от свирепото нападение, после обаче през отвора се показа и другият звяр и върху Донбаго се посипаха ударите на две тежки сопи.

Той дори не се опита да ги отбие, просто се мъчеше да ги избегне и дори успя да забие оръжието си в едно от чудовищата.

Звярът се сгромоляса на каменния покрив, ала Донбаго също беше улучен и падна по гръб. Мечът изхвърча от ръката му и преди войникът да разбере какво става, една яка ръка се вкопчи в глезена му.

Миг по-късно той полетя във въздуха, провесен с главата надолу от грамадното чудовище.

Дризт се търкаляше в снега, без да се опитва да спре. Тъкмо напротив, той гледаше да набере колкото се може повече инерция, използвайки ритника, за да се отдалечи възможно най-много от противника си. Искаше да има време да си стъпи здраво на краката и да прецени своя неприятел по-добре. Именно това беше грешката му — беше подценил чудовището и това бе станало причина да получи толкова тежък удар.

Ала когато понечи да стане, установи, че звярът не само го беше последвал, но и се готви за нова атака.

Людоедът се движеше бързо, много по-бързо, отколкото Дризт очакваше, въпреки че неведнъж се бе изправял срещу представители на гнусната му раса.

Сопата се спусна отляво и елфът беше принуден да отскочи надясно. Чудовището рязко смени посоката на нападението си и като улови оръжието с две ръце, го вдигна над главата си, сякаш се канеше да сече дърва, и замахна със сила, на която крехкото елфическо тяло на Дризт не бе в състояние да устои.

Вместо това той се хвърли наляво, заобиколи нападателя си и се затича. Когато се поотдалечи, спря и се обърна, очаквайки този необичаен людоед да е плътно зад него, готов за нова атака.

Този път обаче, противникът му си бе останал на мястото и със злобна усмивка откачваше една стъкленица от колана си (където вече имаше няколко празни халки, в които несъмнено доскоро бе имало други стъкленици). Още щом чудовището изсипа отварата в устата си, елфът видя как ръцете му сякаш набъбват, придобили изведнъж великанска сила.

Вместо да го стресне, тази гледка всъщност успокои Дризт — най-сетне бе открил отговора на загадката. Неприятелят му очевидно беше изпил няколко различни отвари, една, от които трябва да е била за бързина. Сега, когато разбра истината, Дризт знаеше какво да очаква и щеше да бъде подготвен.

Съжаляваше само, че Гуенивар не е тук — беше я повикал предишната вечер и сега магията на ониксовата статуетка беше изчерпана за известно време. Не можеше отново да я призове, а в този момент помощта й никак нямаше да му дойде зле.

Размахало тежката си сопа, чудовището се хвърли в атака, ревейки гръмогласно и предвкусвайки победата си.

Само че Дризт имаше план. Людоедът се движеше по-бързо, отколкото бе свикнал, а новопридобитата му сила щеше да изстреля сопата с невъобразима мощ. Успееше ли някак да използва това срещу него и да го накара да изгуби равновесие, елфът несъмнено щеше да намери пролуки в защитата му.

Дризт си даде вид, че се хвърля настрани, после обаче рязко смени посоката и докато подлъгалият се звяр минаваше покрай него, той заби единия си ятаган в крака му. След това се завъртя и се изправи срещу чудовището, очаквайки да види как от крака му шурти кръв.

Ала кръв почти нямаше, сякаш не плътта на людоеда, а нещо друго бе поело силата на страховития удар.

Дризт трескаво запрехвърля различни варианти през главата си. Беше чувал за отвари с такъв ефект, отвари, които придаваха на онзи, който ги изпиеше, най-различни по сила и времетраене способности.

— Ех, Гуен! — помисли си елфът, осъзнал, че му предстои нелека битка.

Бруенор имаше чувството, че ще се задуши, погребан под двете масивни туловища. Особено му тежеше тялото на онзи, когото току-що бе убил, но той заразмахва ръце и крака, докато не стъпи по-стабилно и не напрегна железните си мускули.

Успя да измъкне главата си изпод бедрото на мъртвия звяр, ала веднага бе принуден да я дръпне обратно — още щом го видя да се подава, второто чудовище, което все още лежеше върху мъртвия си другар, протегна огромна ръка към него.

Бруенор се скри, ала противникът му мушна пръсти под туловището на своя събрат и се опита да го докопа. С все още затиснати под планината от плът ръце джуджето нямаше какво друго да стори, освен да го ухапе. Зъбите му се впиха в дебелите пръсти и строшиха кокалчетата на звяра.

Полулюдоедът изрева и дръпна ръката си, ала Бруенор се бе впил в него като освирепяло куче. Чудовището пропълзя настрани и като се завъртя, за да заеме по-удобна позиция, повдигна крака на мъртвия си другар, дръпна с все сила и изтегли джуджето навън.

След това замахна, ала веднъж освободен, Бруенор изобщо не се подвоуми. Той сграбчи ръката, в която беше впил зъби, над лакътя и жестоко я изви.

— Ето ти! — извика джуджето и най-сетне пусна жертвата си, но само за да се възползва от моментната й безпомощност и да я тласне с все сила към отворената врата…

… където стрелата на Кати-Бри се заби право в гърдите на чудовището.

Полулюдоедът се олюля, но не можа да падне, защото още щом го блъсна, Бруенор направи няколко крачки назад, засили се и скочи отгоре му.

Чудовището политна през вратата и получи още една стрела. Вдигнало треперещи ръце към гърдите си, то рухна на колене.

Третата стрела го улучи в лицето.

— Има още на стълбището! — извика Бруенор. — Хайде, момиче, имам нужда от теб!