Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Ако ми помогнеш, ще можем да донесем достатъчно, та да го накладем така, че да бумти цяла нощ — отбеляза Йедит, ала брат му смотолеви нещо за това че му било ред да застъпи на пост на най-горния етаж и се насочи към стълбите още преди Йедит да бе излязъл.

Вятърът, който нахлу в кулата, когато Йедит отвори външната врата, настигна брат му чак на втория етаж, където имаше други двама войници.

— Че кой тогаз е най-горе? — скара се Донбаго.

— Никой — отвърна един от стражите и се закатери по стълбата, която водеше до тавана. — Капакът е замръзнал.

Донбаго изръмжа и се приближи, а другарят му, който вече се бе изкачил догоре, заблъска по металния капак на тавана. Отне им известно време, докато успеят да разбият натрупалия се лед, затова Донбаго не можа да стигне на покрива навреме и да види как в същия миг, в който на около десетина метра от вратата брат му се наведе да вдигне няколко цепеници, иззад близкото дърво се показа огромен полулюдоед и стовари тежката си сопа върху главата му.

Войникът се строполи на земята, без дори да успее да извика и чудовището завлече безжизненото му тяло зад дърветата.

Звярът, който се бе появил от другата страна на кулата, не беше толкова безшумен, но тъй като точно в този миг Донбаго и неговият другар блъскаха по металния капак, никой не чу звука на завързаната с дебело въже кука, която политна във въздуха и се захвана за покрива.

Докато войниците успеят да отворят замръзналия капак, чудовището се изкатери по въжето. Веднъж покачило се на покрива, то свали тежката секира, която висеше на гърба му, и когато Донбаго се показа, то изрева и се нахвърли отгоре му.

Късметът обаче беше на страната на Донбаго брадвата не го улучи и се заклещи в металния капак. Въпреки това мощта, с която полулюдоедът го беше нападнал, бе толкова голяма, че той политна назад и се блъсна в една колона.

Останал без въздух, той не можа да извика, за да предупреди другаря си. Чудовището измъкна секирата си.

Донбаго потръпна, когато оръжието се стовари върху нещастния войник и го посече надве. Донбаго измъкна меча си и се хвърли в атака. Свирепа ярост го изпълни при вида на приятеля му, който агонизираше, все още на стълбата, но той не й позволи да го заслепи и да го накара да действа прибързано. Замахна, ала привидно необузданото му движение в действителност бе добре премерено и когато чудовището посегна да отбие удара му, той вече бе дръпнал меча си назад и секирата на звяра срещна само въздух.

Миг по-късно Донбаго нанесе два мълниеносни удара и върху корема на противника му зейна грозна рана.

Полулюдоедът отстъпи назад, ала се подхлъзна и се сгромоляса върху каменния покрив.

Донбаго се нахвърли отгоре му, замахнал за страховит удар, ала чудовището вдигна крак и го изрита с все сила, запращайки го далеч назад. Въпреки това мечът му срещна целта си и звярът трябваше да положи огромно усилие, за да се изправи на крака.

Донбаго беше по-бърз и само за миг се озова при него и започна да нанася удар след удар, като от време на време поглеждаше към издъхналия си другар, за да подклажда яростта в гърдите си. Чудовището най-сетне отвърна на нападението и макар че в същия миг Донбаго заби меча си особено дълбоко, войникът не можа да се защити напълно нито от тежката брадва, нито от последвалия след това пестник, който строши носа и скулите му и го запрати в стената.

Донбаго се свлече на земята, повтаряйки си, че трябва да стане и да пропъди черните кръгове, които се въртяха пред очите му, и да заеме отбранителна позиция, ако не иска да бъде смачкан и накълцан на парчета.

От гърдите му се откъсна нечовешко ръмжене и, замаян и окървавен, той се изправи на крака и вдигна меч в обречен опит да се защити от огромната брадва.

Ала чудовището не се нахвърли отгоре му. То си бе останало на мястото и дори бе рухнало на колене, притиснало корема си с ръка, за да не се изсипят вътрешностите му, а по лицето му беше изписано пълно изумление.

Донбаго, който нямаше никакво желание да чака звяра да реши дали раната му е смъртоносна, или не, се втурна към него и започна да нанася удар след удар върху вдигнатата му ръка, докато най-сетне я отмести и се зае с главата му, влагайки и последната си капчица сила, подтикван от гледката на убития си другар и от внезапния страх, че брат му…

Брат му!

Донбаго нададе мъчителен вопъл и продължи да стоварва оръжието си върху главата на чудовището.

Не спря, дълго след като черепът на чудовището се строши, а главата му стана на пихтия.

Най-сетне отпусна оръжие и се обърна към полуотворения капак. Опита се да измъкне мъртвия си приятел, но не можа, затова внимателно го бутна навътре, така че тялото му да не пострада твърде много, когато падне на пода.

Преглъщайки сълзите и ужаса, Донбаго извика на другарите си да обезопасят кулата и да изпратят някого да потърси Йедит.

Ала още преди да довърши, чу шума от кипящата долу битка и разбра, че никой няма да го чуе.

Останал без сили, за да се включи в схватката, Донбаго се замисли какви други възможности му остават, тревожейки се, че всеки миг някое друго чудовище може да се изкатери по стълбата. Тъкмо се канеше да обърне гръб на капака на пода и стаята под него, когато видя един от другарите си да тича към площадката на втория етаж.

— Людоеди! — изкрещя той и се втурна към стълбата, отвеждаща на покрива.

Почти бе стигнал, когато на площадката изникна един полулюдоед и запрати тежката си кука по него.

Острото желязо се впи в рамото на злощастника в мига, в който той улови най-долната пречка на стълбата.

Донбаго извика и понечи да му се притече на помощ, но с едно рязко дръпване, чудовището смъкна жертвата си от стълбата, толкова рязко, че на Донбаго му се стори, че мъжът се е изпарил във въздуха.

Или поне по-голямата част от него — откъснатата му ръка си остана там, отчаяно вкопчена в стълбата.

Донбаго надзърна тъкмо навреме, за да види как другарят му умира, тръшнат с нечовешка сила върху каменния под.

Потресен, войникът отскочи назад и трескаво затвори капака, а след това го затисна с цялата си тежест.

Един поглед към трупа на чудовището, което бе убил, му напомни колко е уязвим. След като се увери, че откъм вътрешността не се чува нищо друго, освен далечния шум от битката на първия етаж, Донбаго се втурна към ръба на покрива и откачи куката, след което отново се хвърли върху капака на пода, взимайки въжето със себе си.

Няколко секунди по-късно усети първия мощен тласък под себе си, толкова силен, че зъбите му изтракаха.

Дризт отдалеч видя, че вратата на кулата е открехната, не пропусна да забележи и яркочервеното петно върху снега край близките дървета. После от върха на кулата долетя вик.