Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Ванахомен въздъхна. Ето го и доказателство, че той не е никакъв Бирник, без значение колко силен дар за сънуване притежаваше - нито една утешителна дума не изникна в главата му. А пък тук, насред Хетава, не можеше да я вземе в обятията

513

си, както би сторил другаде. Не и с тази жреческа огърлица около шията - също като кървав нашийник.

- Не се чувствам Лечител, Принце. - Тя се извърна да погледне тялото. - Вече сама не знам каква съм.

Не можеше да понесе страданията и. Бесен бе на нейните висшестоящи или Спътници, или който там бе уредил тая малка сценка, защото вече му стана ясно, че всичко е заради него. Предупреждаваха го, че не му е по силите да облекчи нейната болка. Нараняваха я, за да го прогонят.

Той приклекна до нея и хвана ръката и в своите ръце.

- Махни се от това място.

Тя примигна от изненада.

- Какво?

- Момичето е мъртво и така трябваше да стане. Понякога покоят налага подобни действия. Ако искаш, приеми го, ако не искаш - недей, само не стой тук, за да се самообвиняваш. Ела.

Задърпа ръката и, докато Ханани се изправи, а после я поведе към Залата на Благослова. Само че Супериорът предвидливо цъфна пред тях, отправил смръщен поглед към сключените им ръце.

- Принце, Лечител Ханани си има задължения…

- Знам - отвърна Ванахомен. - И те са да се грижи за живите, а не за мъртъвците. Аз я водя там, където наистина е нужна.

Супериорът загуби ума и дума.

- Къде? - попита Ханани.

- Всеки мъж, жена и дете в този град току-що излиза от битка.

- Ами, да дойдат тук тогава - обади се Супериорът с неумолим тон. - Послушниците и Сестрите са из града, за да приберат пострадалите, които не са в състояние да вървят, а Пазителите отговарят за онези, които се противят на мира. Ще се погрижим за всички, доколкото можем - затова тя е нужна именно тук…

514

- Но вие не сте и нужни. - Ванахомен осъзна гнева в собствения си глас и разбра, че не е голям дипломат, но вече не даваше и пет пари за това. - Какво ще направите? Ще я налеете догоре със сънна кръв, за да я набутате в някоя килия, докато престане да плаче? Това въобще не и трябва!

- Ти смяташ, че знаеш подобре от всички какво и трябва - опъна се Супериорът също толкова разгорещено, но без да повишава тон. - Ние ще…

- Стига. - Ханани проговори по-тихо и от двамата, но мрачното отвращение в тона и ги сряза като ругатня. - Това няма никакъв смисъл. Супериор, моля за няколко дни почивка. Ясно ми е, че всеки Лечител е крайно необходим, но… - Тя поклати глава. - В дадения момент не мога да бъда от полза никому.

Супериорът бе хванат натясно.

- Това… ъ-ъ-ъ… не е много редно, обаче… макар да ми се струва… ъ-ъ-ъ… уместно…. и все пак…

- Благодаря - прекъсна го Ханани с невъобразима грубост. Измъкнала ръка от Ванахомен, тя се отдалечи към Залата на Благослова. Смаян не по-малко от него, Ванахомен размени със Супериора объркан поглед.

Пред самия праг на Залата Ханани спря и се обърна назад.

- Принце?

Ванахомен не успя да пребори една самодоволна усмивка. Кимна доста прилично към Супериора и забърза след Ханани.

*

Той яздеше към Яна-ян, а зад гърба му носеха на друг кон Ореола. Пред себе си държеше Ханани. Карис и Хендет несъмнено щяха да осъдят тази демонстрация. С нея не само навираше в очите на цяла Гуджааре факта, че Ханани му е любовница - боговете знаеха как ще реагират на това в Хетава, щом научат, - но като показваше благоволение към нея, вре-

515

деше сам на себе си. След неговото завръщане всяко благородно или заможно семейство в града щеше да се опита да лови риба в мътна вода, устремено към политически съюз. Изборът на първа съпруга би могъл сериозно да укрепи нестабилното му все още управление. не можеше да храни повече никакви илюзии относно Тианет. Но коя друга високопоставена жена с подходящи връзки щеше да приеме доброволно положението на първа съпруга, след като Принцът така открито парадираше с фаворитката си?

Докато яздеха по широките улици на града с армията и съюзниците подире си, а Ванахомен кимаше към събраните да го приветстват шумно или да плачат от умиление тълпи, Хана-ни май за първи път не се обезпокои за приличието. Облегната върху гърдите му, тя бе отпуснала глава на неговото рамо с отворени, но невиждащи заради някакъв вътрешен смут очи. Ванахомен не знаеше дали неговата близост и носи известна утеха, или не.

Лицата на прислуга и придворни в Яна-ян бяха приветливи - и в огромната си част познати от дните на неговото юношество. Явно кисуатците не се бяха оказали глупави дотам, че да се набъркат в работата на този толкова важен и компетентен апарат. Така че Ванахомен имаше възможността да им повери без притеснения грижите за Ханани, като поръча да се отнасят към нея като към първа съпруга. Притесни го обаче обстоятелството, че тя не погледна назад, когато я отвеждаха.

Следващите часове прекара в срещи за уреждане на най-неотложните въпроси на града, както и за създаване на основните структури в своето управление. Безусловно необходима, но изтощителна работа - Сънната Луна бе показала цялото си прорязано от четири ленти лице, докато дойде време да се оттегли в покоите, които още дълги месеци щеше да смята за бащините си. Слугите там го изкъпаха и разтриха с благовония, разпуснаха чорлавите му плитки и ги сплетоха наново в дебело въже, отнесоха някъде банбарските му дрехи, окачиха му злат-

516

на огърлица и го облякоха в препаска от толкова фина тъкан, че почти не усети допира и до кожата си.

Именно в това състояние - с усещането, че е гол и чужд сам на себе си, изтощен и необяснимо защо самотен, той се отправи към Ханани.

Тя лежеше свита на кълбо сред възглавниците на огромното му кръгло легло. Прислугата се бе погрижила и за нея - банбарската лента за коса бе заменена от златна диадема, украсена с тигрово око, облечена бе в плисирана ленена мантия, която прилепваше по тялото и бе твърде, твърде светла за нейната бледа кожа. Никога напълно облечена жена не го бе възбуждала толкова силно.

Но той сдържа желанието си, когато приближи леглото, защото инстинктът му на воин подсказа, че ако сега подходи недодялано, ще я загуби завинаги. Изведнъж осъзна колко важно е да я задържи.

Легна до нея и зачака. Както се надяваше, Ханани обърна лице към него. Едва сега забеляза, че не е свалила рубинената огърлица на Лечител.

- Поздравления - каза той, като посочи с брадичка огърлицата. Беше жест, повече лишен от елегантност и непринуденост, отколкото бе редно, но му се стори глупаво да симулира отношение, каквото не изпитва.

Тя кимна едва-едва.

- Мни-ини-брат щеше да се гордее. - Тя посегна към току-що сплетената му коса. - Също както баща ти щеше да е горд с теб.

Не можа да устои - хвана ръката и, погали я и целуна дланта, за да утоли мъничко неистовия копнеж. За негово голямо удоволствие меланхолията освободи за миг нейния поглед - но само за миг.