Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Тя вдигна изненадан поглед към него.

- Не мисля, че съм неспособна, Мни-ини-братко. Как бих могла, след като съм обучена от теб?

- Защо ти е тогава да отиваш при семейството на приносителя?

Този въпрос си бе задавала самата Ханани цяла нощ, през дългите часове, прекарани в плач и молитва, преди най-накрая да се унесе в сън. Не бе сънувала, не получи отговор на молбите си за покой и разбиране. И на сутринта се събуди, завладяна от едничката мисъл да научи как е умрял Даю.

- Защото в момента няма покой за моята душа - отвърна тя. При тези думи Мни-ини се отдръпна и се намръщи. - А празнотата се изпълва със съмнения. Наистина ли накарах Даю прекалено рано да отиде твърде далеч? Дали този приносител не умря, защото възложих на дете работа за възрастен? Сам знаеш какво може да причини едно съмнение на наркомансията, Братко. Дори ако Съветникът не ми бе наложил възбрана, аз самата щях да откажа да практикувам Лечителство при това положение.

Мни-ини въздъхна безпомощно.

- Това го разбирам. Но по какъв начин извинението пред една опечалена вдовица, която може да те обвини за смъртта на своя съпруг, без да я е грижа дали си виновна, или не, би допринесло за разсейване на твоите съмнения? - Внезапно той стана много сериозен. - Не бързай. Ясно ми е за какво иде реч. Това е твоят първи пряк сблъсък със смъртта.

- Не е - отвърна тя, но се наложи да отвърне очи от съчувствения му поглед. През първите месеци на обучението в своя

59

Път Ханани бе заподозряла Мни-ини във вроден садизъм, който успява да скрие по някакъв начин от Бирниците, но с огромна наслада задоволява за сметка на своя злощастен чирак под маската на наставничество. Той се отнасяше към нея с двойно по-голяма взискателност от тази на другите Лечители към техните чираци момчета, като при всяко нейно оплакване изтъкваше, че и се налага да бъде два пъти по-добра от тях, ако иска приносителите да преодоляват естествените си опасения, свързани с нейния пол. Както и неговата собствена омраза към последния, според дълбокото убеждение на Ханани.

Но месеците преминаха в години, тя съзря и най-накрая разбра, че суровостта на Мни-ини е само маска, скрила неговата далеч по-блага същност. Прекалено блага, смяташе днес Ханани - почти напълно лишена от безпристрастност и стоицизъм, каквито вярващите очакват от Слугите на Хананджа. Всяка обида към нея той приемаше като лично оскърбление, вечно се дразнеше на мудния ход на промените в Хетава, често забравяше всякакъв такт и изричаше неща, които вредяха на собственото му положение сред останалите Спътници. Вярно бе, че пълното отсъствие на ортодоксалност у него го правеше може би най-добрият учител за Ханани, но понякога и се струваше, че щеше да и е по-лесно да я кара с непреклонно строгия ментор от първите години, отколкото с прекалено грижовния и несдържан по-голям брат, в какъвто се бе превърнал той.

- Срещата с нея ще ми помогне да се почувствам подобре - заяви твърдо тя най-накрая. - Искам да науча повече, Мни-ини-братко. Искам да разбера кой е мъжът, починал заедно с Даю. Трябва да знам какво точно се случи. Иначе не ще намеря покой.

Мни-ини я загледа изпитателно. После въздъхна още веднъж и прокара ръка през своята особена, вълниста и мазна на вид коса.

- Хубаво. Отивай.

Тя скокна и направи няколко крачки, преди жрецът да възкликне:

60

- Ама веднага ли? Добре, добре, както и да е. Я тръгвай, да не взема да се разколебая. Само внимавай.

- Благодаря ти, Мни-ини-братко!

Той измърмори под нос нещо, което тя подозираше, че не е молитва.

Така Ханани напусна Залата на Лечителите, прекоси огромния вътрешен двор на Хетава и влезе в Залата на Благослова. Двама Чирак-Учители с натежали в ръце свитъци я погледнаха изпод вежди, когато пресякоха пътя и, и си зашушукаха нещо веднага, след като се отдалечиха достатъчно. Седнал на една площадка възрастен Пазител я изгледа с присвити очи, все едно и взема мярка. Тя му кимна и той също и кимна в отговор.

Не беше трудно за Ханани да прозре какво се крие зад множеството погледи, отправяни в нейна посока тази утрин. Когато се включи в молитвен танц призори, ги усети начаса забити в гърба си. В банята някои от другите чираци отклоняваха поглед от нейната голота с по-голяма показност от обикновено. Не всичките и събратя по Служение я смятаха за виновна за тази двойна смърт - това знаеше със сигурност. Но от погледите и шушукането ставаше ясно, че мнозина го вярват.

Ако така или иначе не се чувстваше достатъчно отвратително, тези погледи щяха да вземат своята дан. Само че нищо не можеше да я нарани повече от загубата на Даю.

Залата на Благослова и дари известно облекчение, понеже дежурните Лечители бяха до такава степен заети, че не можаха да и обърнат капка внимание. Опашката на просителите бе по-дълга от обичайното - надвишаваше два пъти тази на приносителите. Почти всеки от първата опашка имаше някакво видимо нараняване - счупена ръка, бинтована глава или крак. Още жертви на банбарското нападение, осъзна тя, освен обичайните пострадали по жътва или от градското ежедневие. Най-напред бяха приели тежко ранените като войника, лекуван от нея вчера. Днес имаше достатъчно време и магия за всички останали.

61

„Работата ще върви по-бързо, ако и аз участвам“ - каза си тя, докато минаваше край подиума. Само че от подобни мисли нямаше ни смисъл, ни полза, затова просто продължи нататък.

Огромните двойни врати от масивен бронз бяха широко отворени за посетители и когато Ханани излезе от прохладния полумрак на Залата, спря на стълбите, за да привикнат очите и към ярката светлина и глъч на улицата. Жегата бе така свирепа, че кожата и мигом пламна - в първия момент приятно усещане, но скоро щеше да започне потенето. Тя засенчи очи с длан и огледа претъпкания, врящ и кипящ площад на Хетава. На стълбите забеляза неколцина вярващи, потънали в молитва, а около тях се навъртаха търговци, продаващи на минувачите вода и разрязани плодове. От главната улица в противоположния край на площада прииждаха хора, а други се бяха отправили към крайбрежния пазар или кой знае накъде още. Твърде много народ, прекалено голям хаос, изобилие от зяпачи, които вперваха поглед в сплеснатите и пристегнати гърди или в червената мъжка препаска, вързана към широките и женски бедра. Никога не излизаше из града с охота. Обаче…

Никой от тези забързани и заети люде не вдигна поглед към нея, докато тя ги наблюдаваше от висотата на стълбите пред Хетава. Дори ония, които го сториха, след като се смеси с шумящата тълпа, се дивяха само на това, че жена е облякла мъжки дрехи. Нямаха представа какво е сторила, а и въобще не ги интересуваше. Съзнанието за това я озадачи, но и успокои в някаква степен.