Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Какво означава това, по дяволите? - извика Нина.

Той изсумтя.

- Нали не си забравила, че не си единствената уволне­на? Аз също изгубих работата си. Виждаш, какво ли не пра­вя, за да издържам и двама ни, работя в ненормални часове, купувам портокалов сок за разни параноични богаташчета, а ти само си седиш вкъщи и хленчиш, че се е наложило да се изнесеш от скъпоценния си Манхатън!

- Аз не само изгубих работата си - озъби му се Нина. - Изгубих кариерата, репутацията си - всичко! И ако не мо­жеш да разбереш защо това ме депресира, то значи въобще не ме познаваш!

- Може би - сопна ѝ се той. - Честно казано, не очак­вах, че жената, за която се ожених, ще се окаже такова мрънкало.

- Какво?

- Да си ме чула да се оплаквам колко е скапан животът? Не, хванах се в ръце и направих нещо по въпроса!

- О, значи петстотинте писма, които написах, опитвай­ки се да си намеря работа, не се броят? - извика тя. - Може би смяташ, че трябва да се хвана на работа в “Макдоналдс”?

Мейси удари с длан по масата.

- Вижте какво! Това не ни помага. Трябва да намерим…

- Млъквай! - извикаха и двамата едновременно. Мейси погледна Нина, след което с разтреперани устни скочи и из­бяга навън.

- По дяволите! - изпъшка Еди след миг. - По-добре да я намеря, преди да е попаднала право в лапите на Кротала.

- Действай - отвърна студено Нина. Еди поклати глава и излезе навън. - По дяволите! - Тя погледна към монитора. Портретът на Озир изникна пред очите ѝ. Тя го погледна и се замисли.

После взе решение.

След няколко минути Еди и Мейси се върнаха. Тя все още изглеждаше разстроена, а и неговото лице не беше мно­го весело. Нина беше сигурна, че онова, което щеше да каже, нямаше да оправи настроението им.

- Реших какво ще направя - обяви тя.

- О, така ли? - отвърна подозрително Еди.

- Точно така. Мейси, планът ти не беше съвсем глупав.

- Радвам се, че мислите така - отвърна безучастно Мейси.

- Ще отида в щаба на Озир в Швейцария, както предло­жи. Но няма да има никакво слухтене и душене наоколо. Ще му дам онова, от което се нуждае, за да намери пирамидата на Озирис. - Тя се изправи. - И знаете ли какво? Отивам сама.

12.

ШВЕЙЦАРИЯ

Нина пое по късия път към езерото; стомахът ѝ се сви­ваше от притеснение. Порталът на брега представляваше вход към щаба на Храма на Озирис… който изобщо не отго­варяше на представите ѝ.

На около дванайсет-тринайсет метра навътре в езерото се намираше каменист остров, обграден от стена, по която патрулираха мъже. По ъглите ѝ се издигаха кули с конични покриви, покрити с червени тухли; в дъното се забелязваше друг, по-голям правоъгълен покрив, допълващ готическия вид на замъка. Замъкът се свързваше със сушата чрез подви­жен мост, който в момента беше вдигнат.

Цялата сцена на фона на веригата алпийски върхове зад синьото езеро беше абсурдно живописна - с едно изключе­ние, което изглеждаше абсолютно нелепо. В широкия вътре­шен двор на замъка над стените се издигаше пирамида от черно стъкло. Същата структура, която Нина беше видяла зад Озир на снимката му в уеб-страницата на култа.

Подвижният мост се издигаше като стена пред портала, блокирайки изгледа ѝ към замъка. От едната му страна има­ше интерком и камера, която я гледаше изцъклено.

Възелът в стомаха ѝ се стегна още повече. Поемаше ог­ромен риск, като дойде тук. Но въпреки това се пресегна и натисна бутона на интеркома.

- Да? - разнесе се глас от говорителя.

- Казвам се доктор Нина Уайлд - каза Нина, гледайки директно в камерата, за да се увери, че пазачът я вижда доб­ре. - Кажете на Халид Озир… че искам да сключим сделка.

- Трябва да призная, доктор Уайлд - каза Озир десет минути по-късно, - че съм изненадан да ви видя отново. И то тук.

- И аз самата съм малко изненадана - каза тя, докато я водеха към голямата зала във вътрешността. Залата пред­ставляваше музей, посветен на един-единствен обект.

Озирис.

- Защо изобщо разговаряш с нея? - озъби се Шабан. Той я беше посрещнал на главния вход, начело на екип от мъже със зелени сака, и Нина беше сигурна, че ако лидер беше той, а не Озир, щеше да заповяда да я убият на място. - Това оче­видно е номер. Боби може да скрие трупа ѝ на някое място, където никога няма да бъде открит.

- Моля да извините брат ми - каза Озир, махвайки пре­зрително към Шабан, което само засили гнева му. - Свет­ското общуване не е сред силните му страни.

- Да, и аз останах с такова впечатление - отвърна Нина, вглеждайки се отблизо в една от стъклените витрини. Вътре имаше древен папирус, грижливо съхраняван между две стъкла.

Озир забеляза интереса ѝ.

- Мисля, че знаете какво е това.

- Предполагам, че става дума за четвъртия от свитъци­те, които доведоха до откриването на Залата на летописите.

- Да. Храмът на Озирис финансира археологически раз­копки точно до границата с Египет в Газа, при които моите експерти - които са и мои последователи - сметнаха, че ще открият нещо интересно. Оказаха се много поправи, откол­кото можех да си представя.

- Значи сте запазили последната страница за себе си.

- За мен не е проблем египетското правителство да сло­жи ръка върху Залата на летописите. Тя е национално съкро­вище. Но щом открих какво има в нея - той посочи папиру­са, - знаех, че това е нещо, което трябва да запазя за себе си. На всяка цена. - Той посочи останалите експонати, кои­то варираха от гравирани фигурки на древни богове до гра­мадни каменни плочи, изрязани от стени, покрити с множе­ство йероглифи. - Това е най-голямата частна колекция в света от свързани с Озирис артефакти. Събирам ги от годи­ни, но се надявам скоро колекцията ми да се увеличи.

- Когато намерите пирамидата на Озирис - каза Нина.

- Точно така. И както изглежда, вие сте склонна да ми помогнете да го направя.

- Ако може да ѝ се вярва - изръмжа Шабан.

- Ще видим. Насам, доктор Уайлд. - Озир я поведе към вратата. Подминаха едно обширно пространство сред екс­понатите, което според Нина идеално отговаряше на разме­рите на зодиакалната диаграма, но тя нямаше време да спо­мене за това, тъй като Озир я въведе в съседната стая.

Въпреки египетската тема на украсата, луксозната стая беше определено обзаведена в стил плейбой, цялата в хром, светло дърво и черна кожа.

- Моля, седнете - покани я Озир. Нина си избра кръгъл кожен диван с бели възглавнички от овча кожа. Очакваше Озир да седне на отсрещното кресло, но той се настани на дивана до нея. Шабан остана прав. - Така - рече с усмивка Озир, - да ви донеса ли нещо?

- Не, благодаря.

- Тогава, надявам се, да нямате нищо против аз да си сипя. - На стъклената масичка имаше стилен домофон; той натисна един бутон и произнесе: - Фиона? Кафето ми, ако обичаш. - После погледна към Шабан, който се намръщи, и поклати глава. - Само едно, благодаря. - Озир се облегна на­зад и отпусна ръка върху облегалката на дивана, като върхо­вете на пръстите му почти докосваха рамото на Нина. - До­бре, доктор Уайлд… мога ли да ви наричам Нина?