Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Значи има и друга теория? - попита Нина.

Мейси кимна.

- Някои смятат, че Озирионът вече е бил тук много пре­ди 1300 година пр. н. е. Бил е погребан под пясъка, но Рамзес го е открил, докато е строял храма на Сети. Строежът е бил твърде напреднал, за да се спира работата, но не е искал и да събаря Озириона… затова променил строителните пла­нове и поискал храмът да бъде построен до него.

- Защо толкова е искал да го запази? - попита Еди.

Нина знаеше.

- Защото е единственото копие на гробницата на самия Озирис. Векове по-рано е била изгубена истинската, но те осъзнали, че разполагат с дубликата ѝ.

- И ако са били прави - каза Мейси, - някъде вътре тряб­ва да се намира окото на Озирис.

- Което сочи пътя към пирамидата. Остава ни само… да го намерим.

Те тръгнаха по пясъка към Озириона. Той представля­ваше яма, на дъното на която се виждаше издигната пост­ройка, към която водеха стъпаловидни стени. В сравнение с пищната елегантност на храма на Сети оголените руини из­глеждаха почти груби, построени от обикновени гранитни блокове. Подът на коридора, дълъг около трийсетина метра, започваше от басейн, пълен със застояла вода.

Еди изкриви лице с отвращение.

- Не очаквах, че ще дойда в проклетата Сахара, за да газя във вода. Ако знаех, щях да си нося гумените ботуши.

- Не е чак толкова дълбоко - каза Нина, спускайки се по стълбите към самата сграда. - Надявам се. - Тя предпаз­ливо потопи крак в зеленясалата вода и откри, че дълбочи­ната ѝ е няколко сантиметра. - Ох. Добре, че не дойдохме през дъждовния сезон. - Тя се обърна към Мейси и Еди, ко­ито се присъединиха към нея; в този миг забеляза един от­вор в северозападния край, зад който започваше тъмен про­ход. - Това къде води?

- Това е тунел, който стига до северния вход - отвърна Мейси, проучвайки диаграмата в пътеводителя си.

Еди надникна вътре.

- Сега не води до никъде - затрупан е. Надявам се, че окото не е вътре. - Той прецапа до другия край на коридора.

- Току-що ми хрумна нещо. Ако това око трябва да гледа към пирамидата и тя се намира някъде на запад, то ще се нами­ра на източната стена, нали?

- Мъжът с откачената шапка има право - обади се Мей­си и двамата се усмихнаха един на друг.

Нина свали раницата си, измъкна отвътре едно фенерче и влезе през отвора на стената. От водата се издигаше рам­па; малката стая във вътрешността беше суха. Тя влезе и примигна няколко пъти, докато очите ѝ не привикнаха с тъмното. Подобно на коридора, и тук стените бяха голи, неукрасени.

Еди и Мейси я последваха.

- Виждаш ли нещо? - попита Еди.

- Още не. - Нина внимателно огледа стените за някак­ви белези. Междувременно Мейси извади своето фенерче и започна хаотично да обхожда с лъча наоколо. - Ще спреш ли най-после - каза Нина. - Нищо няма да намериш, ако просто го размахваш насам-натам. Трябва да претърсваме внимателно, секция по секция…

- Аха! Намерих го! - прекъсна я Мейси. Тя беше насо­чила светлината към едно място високо над главите им. - Виждате ли? Едно Око на Озирис. Направо съм смаяна!

- Това вече е друго - рече Еди при вида на изсечения в камъка символ. - Археология без скучното мотане насам-натам.

Търпението на Нина окончателно се изчерпа.

- Кога ще започнете да приемате това на сериозно? - из­вика тя и гласът ѝ отекна в помещението. - Нямаше да е скучно, ако проявяваше поне малък интерес към работата ми - рече тя на Еди, преди да се обърне към Мейси. - А ти, ако наистина искаш да бъдеш археолог, започни да се държиш като такъв. Или поне като възрастен човек!

Еди изкриви саркастично лице.

- О, директорският глас. Направо го обожавам.

Но Мейси беше шокирана от нападката.

- Но… нали го намерих - рече тя и посочи символа.

- Чист късмет! - сопна ѝ се Нина. - И защото не си ме­тодична, направи същото като Лоугьн при Сфинкса - устре­ми се към наградата, без да обръщаш внимание на остана­лото, което можеше да се окаже важно.

Еди показа голите стени, които ги обграждаха.

- Тук няма нищо друго.

- Не е там работата! - възрази тя, преди отново да се обърне към Мейси. - Приемаш това като училищна екскур­зия - и се държиш като някоя от мажоретките, която седи на задната седалка в автобуса при момчетата и се киска с тях!

Тъмните очи на Мейси се присвиха гневно.

- А вие сигурно винаги сте сядали отпред, при учителите!

- Ами, да - отвърна Нина, изненадана от възражението, - но не става въпрос за мен, а за работата. Ако искаме да намерим пирамидата, ще трябва да се държим като профе­сионалисти.

- И вие си мислите, че аз не съм? Извинете ме, доктор Уайлд, но вие дори нямаше да бъдете тук, ако не бях аз. Аз разбрах за втория вход към Залата на летописите, аз бях тази, която помогна да се влезе в комплекса на Сфинкса…

- Като си показа циците!

Мейси се засегна.

- Мислите си, че съм просто някаква мацка, нали? И не ме вземате на сериозно само защото съм готина и нямам шестици по всичко!

- Ти самата не вземаш това на сериозно!

Еди пристъпи напред и застана между тях.

- Това?

- Всичко това! - извика Нина, махайки с ръка към древ­ната сграда, която се издигаше над тях. - Всичко! Всичко е важно, но понякога имам чувството, че съм единственият човек на света, на когото всъщност му пука!

Мейси отвърна със смразяващ глас:

- О, разбирам - целият археологически свят се върти около вас! Доктор Бъркли беше прав, вие наистина искате непрекъснато да сте в центъра на вниманието. - Тя измъкна сгънатите страници от списанието и ги размаха пред Нина.

- Знаете ли, когато прочетох това, си помислих, че сте тол­кова готина и толкова умна - че сте някой наистина специа­лен човек. Но вие сте като всички останали. - Тя тръгна към изхода и хвърли листите навън. Разочарованието надделя над гнева ѝ. - Всичко се върти около вас.

- Не е вярно - настоя отбранително Нина. - Не се инте­ресувам от признанието.

- Но му се наслаждавате.

- Разбира се - призна тя след кратко забавяне. - Но не го правя заради това. Правя го защото… защото трябва!

Думите ѝ прозвучаха почти като изповед. Еди повдиг­на вежди.

- Защото трябва?

- Да. Просто… това е същността ми. Родителите ми да­доха живота си, за да разкрият истината за миналото ни - не за няколко души, които искат да спечелят от това, а за всич­ки нас. Аз правя същото. - Тя замълча, почти изплашена, че признава чувствата си. - И ако не мога да правя това, то как­во ми остава?

- Имаш мен - каза Еди.

- Знам. Но… - Тя остана за миг с наведена глава, преди да му се усмихне тъжно и засрамено. - Ами ако това не е достатъчно?

В помещението се настани неловка тишина. Мейси гле­даше смутено в краката си, а Нина установи, че не смее да погледне Еди в очите.

- Какво да ти кажа - рече най-накрая той, усмихвайки се измъчено, - никога не съм си те представял като жена-домакиня.