Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- Извинявай - каза тихо Нина.

Той я прегърна.

- Няма защо.

- Не ми ли се сърдиш?

- Само защото не си ми го казвала досега! - Той отново се усмихна, този път по-широко. - Това ли те е притеснява­ло през цялото време? Смятала си, че не можеш да се зани­маваш с нищо друго, освен с археология?

Нина кимна.

- До голяма степен.

- Това вече е голяма глупост! - рече той през смях. - Ти си най-умният човек, когото познавам, можеш да правиш каквото поискаш. Дори да танцуваш. - Той я погледна косо.

- Просто трябва да пожелаеш да искаш.

- Може би.

- И какво искаш точно сега?

В първия момент тя не отговори нищо, но после ъгълче­то на устата ѝ леко се повдигна.

- Сещам се за нещо - отвърна тя, - но не можем да го направим пред Мейси.

Той се ухили.

- Ако поиска, може да се присъедини - ще си направим тройка!

- Еди! - Нина го перна по ръката. Мейси се ококори.

Той се разкикоти.

- По дяволите, много лесно се връзваш. Женени сме, а ти още не можеш да усетиш кога се шегувам.

Нина се прокашля и го погледна сериозно.

- Заради това сега ще се заемем с другото нещо, което наистина искам да направя. А то е да намеря пирамидата на Озирис. - Тя погледна първо към символа, изсечен на сте­ната, а след това към Мейси, която стоеше до входа. - Но ако искаме наистина да успеем, трябва отново да работим като екип. Съжалявам, че така ти се нахвърлих, Мейси. Не трябваше да го правя - не беше професионално. Освен това си права, нямаше да се справим без теб.

Мейси все още се мусеше, но прие извинението.

- Може би и аз се държах малко дразнещо. Така че… из­винявайте, доктор Уайлд.

- Благодаря. Името ми е Нина - добави тя след малко. - Наричай ме Нина.

Лицето на младата жена се разведри.

- Добре, Нина. - Тя се върна обратно в помещението.

- И така - рече Еди, - какво имаме тук?

На пръв поглед онова, което Мейси беше открила, не беше нищо особено - обикновен символ, висок пет санти­метра, изсечен в камъка точно под тавана. Представляваше стилизирано око - същото, каквото беше включено в логото на Храма на Озирис.

Еди погледна компаса си.

- Така, значи то гледа… на двеста и десет градуса. - Той извади картата и я разгъна на каменния под. - Следовател­но търсим каньон в тази посока, нали?

- Сребърния каньон, да - потвърди Нина.

Той използва компаса, за да приравни картата към реал­ния свят.

- В тази посока има сравнително малко каньони в пус­тинята - каза той. - Какво точно казва зодиакът?

- Просто, че второто Око на Озирис вижда пътя към сребърния каньон. Предполага се, че става въпрос за нача­лото му, защото останалите йероглифи описват къде трябва да се отиде, щом стигнем до края му.

- Добре. Значи търсим началото на каньон. - Той се вгледа отблизо в контурните линии, скупчени нагъсто там, където потоците бяха прорязали пътя си през високите час­ти на пустинята. - Тук - продължи Еди, почуквайки с пръст по картата. - Този каньон води до голяма открита равнина и започва точно от линията, в което гледа окото. Каньонът из­лиза тук - ново потупване, - а десетте километра на запад ще ни отведат… ето тук.

Нина се наведе към картата. На мястото, което сочеше Еди, не се виждаше нищо. Съвсем нищо; контурите бяха толкова разлети, сякаш за да направят района практически плосък.

- Ако това е правилният каньон.

- Намира се на около двайсет и пет километра оттук и теренът не е чак толкова лош. Ако внимаваме, можем да оти­дем с кола дотам.

Нина погледна огромната празнота на картата. Вероят­ността там да има неизвестна пирамида беше много малка, но тя беше откривала невероятни неща на също толкова без­плодни терени.

- Първо ще проверим каньона - и ако ни се стори, че е правилното място, ще тръгнем по него и ще видим дали на­истина ще ни отведе до пирамидата на Озирис.

- Трябва - обади се развълнувано Мейси и се изправи.

- Всичко съвпада. Трябва да е там!

- Нека първо намерим проклетото нещо, преди да започ­нем да празнуваме - предупреди я Еди.

- Ще го намерим, сигурна съм! О, Боже! Ще станем из­вестни! Добре де, вие вече сте, но аз също ще се прочуя! - Тя изскочи бързо навън, спря се да събере разпръснатите стра­ници и погледна засрамено Нина. - Ако каньонът е само на двайсет и пет километра оттук, ще стигнем за нула време!

- Никога не е карала кола през пустинята, нали? - рече Еди, когато Мейси се изгуби в коридора. Той забеляза, че Нина гледа след младата жена с нещо средно между копнеж и завист. - Какво?

- Някога и аз бях така ентусиазирана - въздъхна тя. - Това някак си ми липсва.

- Не си изгубила ентусиазма си - каза той, сгъвайки кар­тата. - Исусе, захапеш ли нещо, не мога да ти затворя устата.

- Не, имам предвид… - Тя отново въздъхна. - Аз съм само с дванайсет години по-голяма от нея, но се чувствам много постара. Къде отлетя времето, по дяволите?

- Нали няма пак да вземеш да изпадаш в депресия? - полузаядливо, полушеговито изрече Еди. - Наситих й се на­последък.

- Да, благодаря за съчувствието.

- Не, наистина, ако някой трябва да се депресира, то това съм аз. След две години ставам на четирийсет. На четирийсет! Възрастен и стар, и такива ми ти работи!

- Според мен скоро няма да пораснеш.

- Да бе! - Те тръгнаха след Мейси по коридора.

*

Очуканият им лендроувър дифендър потегли през изсу­шената от слънцето пустош. Дори с отворени прозорци и усилена до крайност вентилационна система, в кабината беше отвратително горещо - старият джип нямаше климатик. Еди, който управляваше возилото с десен волан, се бо­реше с жегата, като отпиваше често от бутилката си с вода, а Нина се опитваше да се движи колкото се може по-малко.

Само Мейси, която седеше между тях на централната седалка, като че ли не се влияеше от температурата и почти подскачаше от нетърпение.

- Стигнахме ли? - попита тя, поглеждайки към джипиеса на таблото.

- Още един километър и половина - отвърна Еди. - И ако ме попиташ още веднъж, ще те оставя да я изминеш пеша!

През жълтеникавата мараня започна да се оформя нещо - висока стръмна скала, която се простираше от единия до край на хоризонта, изсечена от наводненията на Нил преди милиони години. Но когато се приближиха, Нина забеляза някаква тъмна цепнатина, издълбана в нея, нещо защитено от безмилостното слънце.

- Еди, видя ли го? Може да е нашият каньон!

- Може би - съгласи се той и се отправи към него.

Спряха в началото на каньона. Нина излезе от джипа и си сложи бейзболната шапка, доволна, че се е измъкнала от омаломощаваща жега в лендроувъра, дори това да означава­ше да се изложи на безмилостните лъчи на слънцето. По­гледът ѝ беше привлечен от нещо в стената на каньона.

- Погледни тук. - Скалата имаше блед сивкавожълт цвят и отразяваше слънчевата светлина, но на места тя све­теше по-ярко, блещукайки.