Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

- А какво ще кажете за съобщенията, че на яхтата ви се е водила престрелка? - попита репортерът, доволен, че има да­леч по-интересна история от обикновен спортен репортаж.

Озир впрегна всичките си актьорски умения, за да запа­зи неутрална физиономия.

- Не знам нищо по въпроса, само онова, което ми раз­каза полицията. А сега благодаря и моля да ме извините. - Той се оттегли във ВИП залата, но репортерът не спря да му задава въпроси, докато вратата не се затвори под носа му.

Шабан и Кротала го чакаха.

- Е? - обърна се към тях Озир.

- Уайлд и Чейс сигурно са се измъкнали - отвърна намръщено Шабан. - Полицията в Монако не ги е заловила и тъй като до границата са само десетина минути път, едва ли ще ги хванат.

- А яхтата? Зодиакът цял ли е?

- Да, поне това ни е останало. Уредих да го транспортират в Швейцария веднага, след като полицията опразни терена.

- Господи - въздъхна Озир, поклащайки глава. - Как са успели да избягат?

- Защото си мекушав - изрева Шабан, карайки Озир да трепне. - Всичко, което правя, е за защита на Храма - но това стигна твърде далеч, за да ми връзваш така ръцете! Ако искаш да намериш пирамидата на Озирис - и да я запазиш за себе си - тогава ще трябва да се пролее кръв. Вече се проля. И понеже не ми позволи да направя каквото трябваше, кръвта е на нашите последователи, вместо на нашите враго­ве! - Гласът му омекна леко, когато постави ръка на рамото на Озир. - Не виждаш ли, Халид? Ако не вземаме всичко, ще останем без нищо… а аз няма да позволя това да се слу­чи. Позволи ми да направя необходимото. Трябва да наме­рим доктор Уайлд преди тя да открие пирамидата - и да я ликвидираме. Знаеш, че съм прав.

- Да - отвърна неохотно Озир. - Да, прав си. Съжаля­вам. Трябваше да те послушам, братко.

Шабан кимна и на белязаното му лице се изписа удов­летворение.

- Значи се разбрахме. Намираме ги, убиваме ги и пира­мидата остава за нас.

- Разбрахме се - отвърна Озир.

- Има само един малък проблем - обади се Кротала с натежал от сарказъм глас. - Не знаем къде отиват, не знаем и къде се намира пирамидата.

- Трябва ни експерт - рече Шабан. - Някой, който по­знава цялата история на Египет.

- Хамди? - попита Озир.

Шабан поклати глава.

- Хамди е един прехвален библиотекар. Трябва ни ня­кой от световна класа… - В този миг го осени една идея и той се усмихна злобно. - Някой, който има зъб на Нина Уайлд. - Той извади телефона си и избра един номер от бе­лежника: на щаба им в Швейцария.

- Обажда се Себак Шебан. Свържете се с Агенцията за световно наследство в Ню Йорк и да им предайте… предай­те им, че искам да говоря с доктор Лоугън Бъркли.

21.

ЕГИПЕТ

Онова, което първоначално изглеждаше като най-обикновено пътуване обратно към Египет, се оказа много по-стресиращо преживяване. Опитът да си вземат билети от Ница беше осуетен, когато за голям свой ужас Мейси откри, че кредитната ѝ карта е анулирана. Родителите ѝ бяха спре­ли кранчето.

След гневен разговор с дома стана ясно, че кредитът ѝ ще бъде възстановен само ако се съгласи да се прибере ди­ректно в Маями. Предложението на Нина, че може спокой­но да се прибере в Щатите, след като вече са разбрали, че Абидос е ключът към откриването на пирамидата на Озирис, не се прие добре.

Еди успя да потуши напрежението между двете жени, като предложи маршрут, който ограничените им финанси можеха да покрият - полет от Ница до Атина с нискотарифен превозвач, след това до Кипър, а оттам с ферибот до еги­петския Порт Саид. Последва бавно и изморително пътува­не по суша с влак на юг, към град Сохаг. Изнервени до край­ност, те изминаха последните няколко километра с взет под наем джип и три дни след напускането на Монако най-по­сле стигаха до крайната си дестинация.

Ако в Кайро беше неприятно горещо, то в Абидос, кой­то се намираше на триста четиристотин и петдесет киломе­тра по на юг, в покрайнините на Сахара, беше агонизиращо. Температурата надхвърляше сто градуса по Фаренхайт141, а ако случайно се появеше някакъв ветрец, той носеше със себе си стипчив пясък. Нина вече беше започнала втората си бутилка с вода, а беше едва сутринта.

Както обикновено, Еди не изглеждаше впечатлен от ус­ловията и продължаваше да носи коженото си яке; единстве­ната му защита от изгарящото слънце беше кърпа, завързана на главата му, за да предпазва оплешивяващото му теме.

- Можеше и да е по-лошо, скъпа - отбеляза той. - Поне е суха жега.

- Много смешно - сопна му се Нина. Бледата ѝ кожа я беше принудила да се увие от глава до пети и за разлика от съпруга си, тя изнемогваше от горещината. - Боже, мразя пустините. Защо най-интересните руини винаги се намират на подобни забравени от Бога места?

Но независимо от лошото ѝ настроение, тя си оставаше впечатлена от онова, което ги очакваше. Останките на древ­ния град Абидос заемаха голяма площ, великолепието на храмовете контрастираше ярко с грозното малко селце, кое­то се намираше близо до тях. Но когато застанаха пред по­стройките, те осъзнаха, че модерният свят е останал буквално и преносно зад тях, а пред погледите им, освен частично засипаните останки от Озириона, се простираха единствено бледата пустош и далечните скали на Западната пустиня.

Цялото място беше почти изцяло на тяхно разположе­ние. Междуградският автобус, който бяха следвали, продъл­жи към следващата си спирка от обиколката на Горен Еги­пет. Наблизо се навъртаха двама полицаи - свободните по­сещения на руините не бяха позволени, - но един скромен подкуп ги убеди да се разходят за няколко часа до селцето.

- И така, какво търсим? - обърна се Нина към Мейси. - Ти си експертът.

- Е, не мога да се определя точно като такава - отвърна момичето с фалшива скромност.

- Не разполагаме с друг - рече презрително Нина. - Така, какво да правим?

Мейси се обърна към една много по-голяма и по-запа- зена постройка, която се издигаше зад тях.

- Това е храмът на Сети или Сетос - каза тя, - построен от сина му Рамзес Втори някъде около 1300 година преди новата ера. Той има уникална архитектура. Всички остана­ли египетски храмове се строят в права линия, нали? Вли­заш през входа и вървиш право напред. Но този тук - тя по­сочи към една част отдясно - образува чупка.

- Харесвам чупките - каза Еди.

Нина му изшътка.

- Защо са избрали такава форма?

Мейси погледна към Озириона.

- Смята се, че Храмът на Сети и Озириона са построени по едно и също време. Поне така пише в повечето книги. Така смята и професорът ми. Но за мен това няма голям смисъл, а се оказа, че доста археолози също смятат така. Защо ще тръгнеш да строиш храма с чупка, за да избегнеш съседната сграда, ако ги строиш едновременно? Разполагали са с достатъчно място, за да издигнат втората сграда по-далеч от първата. - Тя посочи празната пустиня покрай руините.