Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Мъжът посочи по пътя, от който беше дошъл.

— Няма и двайсет минути ходене — отвърна той и огледа Дедан, — но едва ли можеш да

кажеш, че нямаш нужда от нищо — започна да го увещава той. — Всеки има нужда от нещо.

— Ще ме прощаваш, калайджийо — учтиво поклати глава Дедан, — но кесията ми е

твърде изтъняла.

— Ами вие? — Калайджията ме изгледа от главата до петите. — Приличате на младеж,

който има нужда от нещо.

— Наистина се нуждая от някои неща — признах аз и като видях как останалите

поглеждат нетърпеливо към пътя, им махнах да продължават. — Вървете. Аз ще ви настигна

след няколко минути.

Те поеха, а калайджията потри ръце и се ухили.

— Е, кажете ми какво ви трябва?

— За начало малко сол.

— И кутия, в която да я сложите — добави той и затършува из дисагите на магарето си.

— Един нож също ще ми свърши работа, ако ти се намира някой подръка.

— Ще ви е нужен особено ако пътувате на север — на мига отвърна той. — Пътят

нататък е опасен. Няма да е добре да сте без нож.

— Ти имаше ли някакви неприятности? — попитах аз с надеждата, че може да знае

нещо, което да ни помогне да открием бандитите.

— О, не — отговори мъжът, докато ровеше из денковете. — Нещата не са чак толкова

зле, че на някой да му мине през ума да посегне на калайджия. И все пак пътят е опасен. —

Той извади дълъг, тесен нож в кожена кания и ми го подаде. — Рамстонска стомана.

Извадих го от канията и внимателно огледах острието. Наистина беше от рамстонска

стомана.

— Не ми трябва нещо толкова скъпо — поклатих глава аз и му го върнах. — Трябва ми

нож за ежедневни нужди, най-вече за ядене.

— Рамстонската стомана е идеална за ежедневни нужди — отбеляза калайджията и

напъха ножа обратно в ръцете ми. — Можете да го използвате, за да си нарежете трески за

огъня, а след това, ако искате, да се избръснете с него. Никога не изтъпява.

— Може да ми се наложи да го използвам за много неща — поясних аз, — а

рамстонската стомана е крехка.

— Вярно е — непринудено се съгласи калайджията. — Както обичаше да повтаря баща

ми, „най-хубавият нож, който някога ще имаш, докато не се счупи“. Но същото важи и за

всеки друг нож. А и да си кажа правичката, това е единственият нож, който имам.

Въздъхнах. Можех да позная, когато ме мамеха.

— Трябва ми и кутийка с прахан.

Той ми я подаде още преди да съм довършил изречението.

— Забелязах, че имате мастило по пръстите. — Той посочи ръцете ми. — Имам малко

хартия с добро качество, както и пера и мастило. Няма нищо по-лошо от това да ви дойде

идея за песен и да не можете да я запишете. — Подаде ми кожена торбичка с хартия, пера и

мастило.

— Мисля, че за известно време ще се откажа от писането на песни, калайджийо —

поклатих глава аз, защото знаех, че кесията на маера не е бездънна.

— Тогава ще ви трябват за писане на писма — сви рамене той и отново ми подаде

торбичката. — Познавам едно момче, на което му се наложи да си пусне кръв от вената, за

да напише писмо на любимата си. Вярно, че е доста драматично и със сигурност

символично, но също така е и болезнено, нездравословно и доста страховито. Сега носи със

себе си перо и мастило където и да отиде.

Усетих как пребледнявам, защото думите на калайджията ми напомниха за нещо друго,

което бях забравил, докато бързах да напусна Северин — Дена. Всяка мисъл за нея се бе

изпарила от главата ми след приказките на маера за бандитите, двете бутилки силно вино и

прекараната безсънна нощ. След като се скарахме, си бях тръгнал, без да ѝ кажа каквото и да

било. Какво ли щеше да си помисли, ако просто изчезнех след жестоките думи, които бях

изрекъл?

Вече бях на цял ден път от Северин. Не можех да се върна само за да ѝ кажа, че

заминавам. Замислих се за момент. Не. Освен това самата Дена изчезваше за дни, без изобщо

да ме предупреди. Сигурно щеше да ме разбере, ако и аз сторех същото…

Глупак. Глупак. Глупак. Мислите ми се въртяха в кръг, докато се опитвах да избера

измежду няколкото неприятни възможности, с които разполагах.

Рязкото „иииааа“ на магарето на калайджията ме стресна и внезапно ме подсети за нещо.

— Към Северин ли си тръгнал, калайджийо?

— Не отивам там, по-скоро ще мина през него — отвърна той, — но посоката е тази.

— Току-що се сетих за писмо, което трябва да изпратя. Ако ти го дам, ще можеш ли да го

занесеш до една странноприемница?

Калайджията кимна бавно.

— Бих могъл — отвърна, — ако се окаже, че имате нужда от хартията и мастилото… —

Той се усмихна и отново размаха торбичката.

— Ще са ми нужни, калайджийо — направих гримаса аз. — Но колко ще ми струва

всичко това?

Той погледна насъбраните неща.

— Солта с кутията е четири бита. Ножът — петнайсет бита. Хартията, перата и

мастилото — осемнайсет бита. Кутийката с прахан — три бита.

— И доставката на писмото — добавих аз.

— И спешната доставка на писмото — поправи ме калайджията с лека усмивка. — Като

гледам израза на лицето ви, трябва да е адресирано до някоя дама, ако не греша.

Кимнах.

— Добре. — Той потри брадичката си. — Ще поискам трийсет и пет, но ще ви оставя да

се спазарите за трийсет.

Цената беше разумна, особено като се има предвид колко трудно се намира хубава

хартия. И все пак това беше повече от една трета от парите, които Алверон ми беше дал. Те

щяха да ни трябват за подслон, храна и други провизии.

Но преди да успея да кажа каквото и да било, калайджията продължи.

— Виждам, че тези пари ви изглеждат много — каза той, — и се надявам думите ми да

не ви се сторят твърде нахални, но плащът ви е доста хубав. А аз винаги съм готов да направя

размяна.

Смутено придърпах около себе си прекрасния си тъмночервен плащ.

— Предполагам, че бих могъл да се разделя с него — рекох аз с искрено съжаление в

гласа, — но така ще остана без връхна дреха. Какво ще правя, когато завали?

— Не се безпокойте за това — успокои ме калайджията.

Той издърпа парче плат от един денк и ми го подаде да го разгледам. Личеше си, че

цветът му някога е бил черен, но от дългото носене и многократното пране беше избледнял

до тъмнозеленикав.

— Малко е опърпан — казах аз и протегнах ръка, за да опипам протритите шевове на

плаща.

— Просто е носен, това е всичко — спокойно отвърна мъжът и го разстла върху раменете

ми. — По мярка ви е. Цветът ви отива, подчертава очите ви. А и не бихте искали да

изглеждате твърде заможен с всички тези бандити по пътищата.

Въздъхнах.

— Какво ще ми дадеш в замяна? — попитах аз и му подадох хубавия си плащ. — Имай

предвид, че този плащ е носен по-малко от месец и никога не е виждал и капка дъжд.