Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Калайджията прокара ръце по красивата ми дреха.

— Има всякакви малки джобове! — възхитено възкликна той. — Това е прекрасно!

Опипах изтънелия плат на неговия плащ.

— Ако добавиш и игла с конец, ще заменя плаща си за всички неща, които искам да

взема — предложих му аз, осенен от внезапно вдъхновение. — Освен това ще ти дам и едно

желязно, едно медно и едно сребърно пени.

Ухилих се. Беше твърде малко, но това искат калайджиите в приказките, когато решат да

продадат някой удивителен магически предмет на нищо неподозиращия син на вдовица,

тръгнал по света да си дири щастието.

Калайджията отметна глава назад и се разсмя.

— И аз мислех да ви предложа същото — призна той.

След това метна моя плащ върху рамото си и здраво стисна ръката ми.

Порових в кесията си и му подадох един железен драб, две винтишки половин пенита и,

за моя приятна изненада — едно атуранско твърдо пени. Имах късмет с последното пени,

защото то се равняваше на частица от винтишкия сребърен раунд. Изпразних в пътната си

торба десетината джобове на тъмночервения си плащ и прибрах новите вещи, които бях

купил от калайджията.

След това набързо написах писмо до Дена, в което обяснявах, че покровителят ми

неочаквано ме е изпратил на път. Извиних се за необмислените неща, които ѝ бях казал, и я

уверих, че ще се срещна с нея веднага щом се върна в Северин. Искаше ми се да имах повече

време за писмото, за да измисля някакво по-изискано извинение и да ѝ обясня ситуацията

по-подробно, но калайджията вече беше прибрал хубавия ми плащ и очевидно нямаше

търпение да продължи пътя си.

Тъй като нямах никакъв восък, с който да запечатам писмото, използвах един трик,

който бях измислил, докато пишех бележки от името на маера. Прегънах парчето хартия и

след това го подвих така, че човек трябваше да разкъса хартията, за да го разгъне.

Подадох го на калайджията.

— Трябва да го предадеш на красива тъмнокоса жена на име Дена. Тя е отседнала в

„Четирите свещи“ в Долен Северин.

— Това ми напомня нещо! — възкликна той, докато прибираше писмото. — Свещи. —

Пресегна се към дисагите и извади наръч дебели лоени свещи. — Всеки има нужда от свещи.

Странното бе, че наистина щяха да ми свършат работа, макар и не в случаите, за които

той предполагаше.

— Имам също и малко вакса, за да си лъскате ботушите — продължи той, докато ровеше

из денковете си. — По това време на годината вали страшен дъжд.

Вдигнах ръце и се засмях.

— Ще ти дам един бит за четири свещи, но не мога да си позволя нищо повече. Ако

продължавам така, накрая ще трябва да купя и магарето ти, за да взема всички тези неща със

себе си.

— Както решите — каза мъжът и небрежно сви рамене. — Беше удоволствие да търгувам

с вас, млади господине.

76.

Прахан

На втората вечер от пътуването ни слънцето вече бе започнало да залязва, когато

намерихме място, подходящо за лагер. Дедан отиде да събира дърва. Мартен се захвана да

реже моркови и картофи и изпрати Хеспе да напълни с вода гърнето за готвене. А аз

използвах малката лопата на следотърсача, за да изкопая дупка за нашия огън.

Без някой да го кара, Темпи взе един клон и с меча си отряза от него тънки ленти сухо

дърво, които да използваме за праханта. Изваден от ножницата си, мечът му все така не

изглеждаше особено впечатляващ. Но като се има предвид колко лесно наемникът успя да

отцепи с него тънки като лист хартия дървени стърготини, явно острието му беше остро като

бръснач.

Застлах дупката за огнището с камъни. Без да каже и дума, Темпи ми подаде шепа

прахан.

Кимнах.

— Искаш ли да използваш моя нож? — попитах аз, като се надявах да го въвлека в

някакъв разговор.

През последните дни надали бяхме разменили повече от десетина думи.

Светлосивите очи на адемеца се насочиха към колана ми и след това обратно към

неговия меч. Той поклати глава и се размърда неспокойно.

— Това не уврежда ли острието? — попитах аз.

Наемникът сви рамене, избягвайки погледа ми.

Започнах да редя дървата за огъня и тогава направих първата си грешка. Въздухът беше

хладен и всички ние бяхме уморени. Ала вместо бавно да разпаля искра и да направя

приличен лагерен огън, аз подредих клонки около праханта на Темпи и след това сложих

около тях по-големи клони, като така изградих доста плътна дървена клада.

Точно когато приключвах, Дедан се върна с още един наръч дърва.

— Чудесно, няма що — изсумтя той достатъчно тихо, за да може да се престори, че го е

казал на самия себе си, но и достатъчно силно, за да чуят всички. — И ти си нашият водач.

Просто чудесно.

— Сега пък какво има? — уморено попита Мартен.

— Момчето е направило малко дървено укрепление, а не огън — театрално въздъхна

Дедан и заговори с тон, който вероятно трябваше да е бащински, но вместо това прозвуча

снизходително. — Хайде, ще ти помогна. Искрата никога няма да запали това. Имаш ли

кремък и огниво? Ще ти покажа как да ги използваш.

Никой не обича да му говорят снизходително, но аз особено много мразя това. От два дни

Дедан непрекъснато показваше, че ме смята за идиот.

Въздъхнах уморено. Най-старата ми и отегчена въздишка. Това беше начинът, по който

трябваше да го изиграя. Той ме смяташе за млад и безполезен. Трябваше ясно да му покажа,

че това изобщо не е вярно.

— Дедан — попитах аз, — какво знаеш за мен?

Той ми хвърли озадачен поглед.

— Знаеш едно нещо за мен — спокойно отговорих на въпроса си аз. — Знаеш, че маерът

ме е сложил начело на нашата група. — Погледнах го право в очите. — Мислиш ли, че

Алверон е идиот?

— Разбира се, че не — махна с ръка Дедан. — Просто исках да кажа…

Изправих се и веднага съжалих, защото така се видя колко по-висок е той от мен.

— Маерът щеше ли да ме направи водач, ако бях идиот?

Той ми се усмихна неискрено, опитвайки се да покаже, че недоволното му мрънкане през

изминалите два дена е било просто някакво недоразумение.

— Не се опитвай да извъртиш нещата…

— Грешката не е твоя — вдигнах ръка аз. — Ти просто не знаеш нищо за мен. Но нека не

си губим времето с това тази нощ. Всички сме уморени. Засега само искам да те уверя, че не

съм глупаво богаташко синче, тръгнало да се забавлява.

Взех между пръстите си малка щипка от праханта на Темпи и се съсредоточих. Издърпах

повече топлина, отколкото беше нужно, и усетих как ръката ми изстина чак до рамото.

— И също така мога да те уверя, че знам как да запаля огън.

Дървените стърготини запушиха и след това неочаквано пламнаха буйно, като запалиха и

останалата част от праханта и огънят се разгоря почти веднага.