Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Забелязах, че Дедан не е доволен, и изчаках да видя дали ще продължи да настоява.

Вместо него заговори Мартен.

— След дълъг ден ходене — каза той замечтано, сякаш говореше на себе си — една

напитка би ми дошла добре.

Дедан погледна приятеля си и след това се обърна отново към мен очаквателно.

— Мисля, че кесията може да се справи с по една напитка за всеки — с усмивка

отстъпих аз. — Не ми се вярва маерът да иска да направи от нас свещеници, вие какво ще

кажете?

Думите ми предизвикаха гърления смях на Хеспе и на лицата на Мартен и Дедан също се

появиха усмивки. Темпи ме изгледа със светлите си очи, размърда се и отново извърна

поглед.

* * *

След няколко минути пазарлъци петимата получихме за един сребърен бит обикновени

легла, скромна вечеря и по една напитка. След като приключих с пазарлъка, намерих маса в

един по-тих ъгъл на стаята и пъхнах лютнята си под пейката, за да е на сигурно място.

Седнах, отпуснах изморените си кости и се зачудих какво да направя, за да накарам Дедан да

престане да се държи като наежено петле.

Такива мисли ми се въртяха в главата, когато тропнаха вечерята на масата пред мен.

Вдигнах поглед и видях женско лице и доста разголени гърди, обрамчени от яркочервени

къдрици. Кожата ѝ беше бяла като сметана и тук-там осеяна с лунички. Устните ѝ бяха

опасно светлорозови, а очите ѝ — опасно яркозелени.

— Благодаря — с известно закъснение казах аз.

— Няма защо, любов моя. — Очите ѝ се усмихнаха игриво и тя отметна кичур коса от

голото си рамо. — Май почти си заспал на стола.

— Така е. Денят и пътят бяха дълги.

— Това е доста жалко — отбеляза тя със закачливо съжаление, докато разтриваше врата

си. — Щях да те накарам да ти се подкосят краката, ако бях сигурна, че след един час още ще

се държиш на тях. — Тя се пресегна и леко докосна косата на тила ми. — Двамата с теб

можем да предизвикаме пожар.

Замръзнах като подплашен елен. Не мога да кажа защо, освен че бях уморен от няколкото

дни път. Вероятно причината беше и в това, че досега никоя жена не ми беше казвала

подобни неща толкова открито. Може би…

Може би бях млад и печално неопитен. Нека оставим нещата дотук.

Отчаяно се опитвах да измисля какво да кажа, но докато възвърна способността си да

говоря, тя вече се беше отдалечила на една крачка и ме гледаше изпитателно. Усетих как

лицето ми пламна и това ме смути още повече. Без да се замислям, сведох поглед към

вечерята, която жената ми бе донесла — картофена супа.

Тя тихо се засмя и любезно докосна рамото ми.

— Съжалявам, младежо. Стори ми се, че си малко по… — Тя не довърши изречението,

сякаш премисляше думите, и след това започна отново: — Хареса ми младостта ти, но не

знаех, че си толкова млад.

Макар че говореше меко, усетих насмешката в гласа ѝ. От това лицето ми се изчерви още

повече, чак до ушите. Накрая, когато осъзна, че каквото и да каже, само ще ме накара да се

чувствам още по-неловко, тя махна ръката си от рамото ми.

— По-късно ще се върна да проверя дали имаш нужда от нещо.

Кимнах глупаво и я проследих как се отдалечава. Движенията ѝ бяха приятни за окото,

но вниманието ми се насочи към откъслечните смехове, които се чуха тук и там. Огледах се

и видях развеселените лица на мъжете, които седяха на дългите маси около мен. Една от

групите вдигна чашите си в мълчалив и подигравателен поздрав. Някакъв мъж се наведе,

потупа ме утешително по рамото и каза:

— Не го приемай лично, момче, вече е отказала на всички нас.

Усещайки, че всички в стаята ме наблюдават, сведох поглед и започнах да си ям

вечерята. Докато чупех парчета от хляба и ги топях в супата, разсъждавах върху собствената

си глупост. Крадешком наблюдавах как дузина мъже задяват червенокосата сервитьорка и тя

ги отрязва, докато разнася напитки от маса на маса и слуша търпеливо закачките им.

Бях успял да възвърна донякъде хладнокръвието си, когато Мартен се настани на стола до

мен.

— Добре се справи с Дедан преди малко — започна той без предисловия.

— Така ли? — Настроението ми малко се подобри.

Мартен кимна мълчаливо, докато пронизващият му поглед обхождаше тълпата,

изпълваща стаята.

— Повечето хора се опитват да се заяждат с него и да го накарат да изглежда глупав. Ако

ти беше пробвал нещо подобно, щеше да ти го върне тъпкано.

— Той наистина се държеше глупаво — подчертах аз. — И като стана дума за това, аз

действително се заяждах с него.

Той сви рамене.

— Но го направи умно, така че той ще продължава да те слуша. — Мартен отпи от

чашата си, замълча и след това смени темата. — Хеспе предложи двамата да споделят една

стая тази нощ — небрежно подхвърли той.

— Наистина ли? — изненадах се аз. — Май тя става все по-смела.

Той бавно кимна.

— И? — подканих го аз.

— И нищо. Дедан каза, че за нищо на света няма да похарчи пари за стая, която би

трябвало да получи безплатно. — Той ме погледна и повдигна вежди.

— Не говориш сериозно — казах аз с равен глас. — Не може да не знае. Просто се прави

на глупак, защото не я харесва.

— Не мисля така — не се съгласи Мартен, сетне се обърна към мен и сниши глас. —

Преди три цикъла приключихме поръчка за охрана на керван от Ралиен. Беше дълго

пътуване и двамата с Дедан имахме джобове, пълни с пари, и нищо конкретно, за което да ги

похарчим. Така че в края на нощта двамата седяхме в мърлява малка кръчма край доковете,

твърде пияни, за да станем и да си тръгнем. И тогава той заговори за нея. — Следотърсачът

бавно поклати глава. — Не спря да се обяснява цял час и човек никога не би заподозрял, че

жената, която описваше, е нашата Хеспе с нейния суров поглед. Направо беше готов да изпее

песен за нея. — Той въздъхна. — Мисли, че е твърде добра за него, и е убеден, че ако я

погледне по̀ така, ще се окаже с ръка, счупена на три места.

— Защо не му каза?

— Какво да му кажа? Това беше преди тя да започне да му хвърля кравешки погледи. По

онова време смятах, че тревогите му са основателни. Какво мислиш, че ще направи Хеспе с

теб, ако я потупаш приятелски по някоя от по-чувствителните ѝ части?

Погледнах към Хеспе, която стоеше край бара. Тя потропваше с крак в ритъма на

цигулката. Като изключим това, стойката на раменете ѝ, очите ѝ и линията на челюстта ѝ

бяха строги, почти войнствени. Между нея и мъжете, които стояха от двете ѝ страни на бара,

имаше малко, но забележимо разстояние.

— Аз също не бих искал да рискувам ръката си — признах аз. — Но Дедан вече трябва

да е разбрал. Не е сляп.

— Той не е по-различен от всички нас.