Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

допира на дрехите до кожата ми след цялото това време. Колко дълго бях отсъствал?

Прокарах пръсти през брадата си и отхвърлих тази мисъл. Беше безсмислено да гадая, след

като съвсем скоро щях да узная отговора.

Обърнах се и видях Фелуриан, която стоеше в средата на шатрата с натъжено лице. За

миг помислих, че ще се възпротиви на тръгването ми, но тя не го направи. Приближи се до

мен и закопча шаеда ми. С това ми напомни за майка, която облича добре детето си, за да го

предпази от студа. Дори и пеперудите, които я следваха, изглеждаха потънали в меланхолия.

Фелуриан ме води през гората в продължение на часове, докато стигнахме до два високи

сиви камъка. Тя вдигна качулката на шаеда ми и ме накара да затворя очи. След това за

кратко вървяхме в кръг и аз почувствах едва доловима промяна във въздуха. Когато отворих

очи, разбрах, че гората вече не е тази, през която вървях само допреди броени мигове.

Странното напрежение във въздуха бе изчезнало. Това беше светът на смъртните.

Обърнах се към Фелуриан.

— Милейди — казах аз, — нямам нищо, което да ти дам, преди да се разделим.

— с изключение на обещанието ти да се върнеш — Гласът ѝ беше нежен като лилия, но с

лека предупредителна нотка.

— Исках да кажа, че нямам какво да ти подаря, милейди — усмихнах се аз.

— с изключение на спомените — рече тя и се наведе по-близо.

Затворих очи и се сбогувах с нея с малко думи и много целувки.

След това си тръгнах. Иска ми се да мога да кажа, че не съм се обърнал назад, но това

няма да е истина. Гледката почти разби сърцето ми. Фелуриан изглеждаше толкова малка до

огромните сиви камъни. За малко щях да се върна, за да я целуна още веднъж и да се

сбогувам с нея за последно.

Но знаех, че ако се върна, никога няма да успея да си тръгна отново. Някак си продължих

да вървя.

Когато се обърнах да погледна отново, нея вече я нямаше.

107.

Огън

Стигнах до странноприемницата „За няколко пенита“ дълго след като слънцето беше

залязло. От огромните ѝ прозорци се лееше светлината на лампите, а отвън бяха вързани

една дузина коне, които дъвчеха от торби с храна. Вратата беше отворена и хвърляше

разкривен правоъгълник от светлина върху тъмната улица.

Но нещо не беше наред. Не се чуваше оживената глъчка, която беше обичайна за пълна

странноприемница през нощта. Не се чуваше и една дума, нито шепот дори.

Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал,

прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?

Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били

повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си

разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?

Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.

В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на

пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.

Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.

— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте

застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията ѝ. Бях

покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода

върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея.

— На лицето на Мартен се изписа съжаление.

— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като

на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на

цигулката си. — Ако наистина сте я видели, всички щяхте да се затичате подире ѝ.

В стаята се разнесе одобрителен шепот.

Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше

отдалеч.

— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за

да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше

глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На

лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч

по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би

аз щях да го направя.

Мартен кимна.

— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край

на стаята. — Хеспе го убеди да остане.

Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде

седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически

ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.

— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в

стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча

му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони.

Плащът му висеше на един клон недалеч от там.

Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото

изглеждаше така, сякаш го бе изтръгнал от зъбите на побесняло куче.

— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я

изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше

по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.

Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през

вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.

— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И

имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца —

усмихнах се аз.

Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха

едновременно.

Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде

на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка.

Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го

въпросително.

— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе

изпълнена с хаотичен шум.

Дедан поклати глава.

— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да

се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.

— Счупила ти е ръката?

Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.

Едрият мъж сведе поглед към краката си.