Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко

смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.

Потупах го по здравото рамо и се засмях.

— Това е мило, наистина трогателно. — Готвех се да продължа, но усетих, че стаята е

утихнала.

Всички ни гледаха. Всички гледаха мен.

Докато наблюдавах тълпата, внезапно се почувствах дезориентиран. Как можех да

обясня…?

Вече ви споменах, че не знаех колко време съм прекарал във Фае. Но трябва да е било

много, много дълго. Бях живял в онзи странен свят толкова дълго, че бях започнал да се

чувствам уютно там.

Сега, когато се бях върнал в света на смъртните, това претъпкано помещение ми

изглеждаше чудновато. Колко странно бе да си в сграда вместо под откритото небе.

Дървените пейки и маси от дебели дъски ми се струваха толкова примитивни и груби.

Светлината на лампите ми изглеждаше неестествено ярка и пронизваща.

От много дълго не бях имал никаква друга компания освен Фелуриан и хората около мен

сега ми се виждаха особени в сравнение с нея. Бялото в очите им ме плашеше. Миришеха на

пот, коне и горчиво желязо. Гласовете им бяха резки и остри. Стойките им — сковани и

непохватни.

Но това беше само повърхността на нещата. Чувствах се не на място в собствената си

кожа. Бях силно раздразнен, че трябва отново да нося дрехи, и не исках нищо повече от това

да съм гол и да се чувствам удобно. Усещах ботушите си като някакъв затвор. По дългия път

към „За няколко пенита“ трябваше да се боря през цялото време с желанието си да ги сваля.

Когато огледах лицата наоколо, видях една млада жена, която беше не повече от

двайсетгодишна. Тя имаше мило лице и ясни сини очи. Устните ѝ бяха съвършени за

целуване. Направих крачка към нея, като наистина възнамерявах да хвана ръката ѝ и да…

В мига, в който протегнах ръка да я погаля по шията, внезапно се спрях и главата ми се

замая от нещо, което много наподобяваше на световъртеж. Нещата тук бяха различни.

Мъжът, който седеше до жената, очевидно беше нейният съпруг. Това беше важно, нали? Но

този факт ми се струваше много смътен и далечен. Защо вече не целувах тази жена? Защо не

бях гол, не ядях теменужки и не свирех музика под открито небе?

Отново огледах стаята и всичко ми се стори ужасно нелепо. Всички тези хора, седящи на

пейките, облечени в много слоеве дрехи и хранещи се с ножове и вилици. Това ми се стори

толкова безсмислено и изкуствено. Беше и неимоверно смешно. Сякаш играеха някаква игра,

а дотогава не го бях осъзнавал. Беше като шега, която дотогава не бях разбирал.

И тогава се разсмях. Смехът ми не беше силен, нито пък особено продължителен, но

беше остър, необуздан и изпълнен със странна наслада. Не беше човешки смях и

преминаваше през тълпата като вятър през жита. Онези, които бяха достатъчно близо, за да

го чуят, се размърдаха на столовете си — някои ме погледнаха с любопитство, други със

страх. Трети потрепериха и отказаха да ме погледнат в очите.

Реакцията им ме потресе и аз положих усилие да се овладея. Поех си дълбоко дъх и

затворих очи. Мигът на странна дезориентация отмина, макар че продължавах да усещам

тежестта на ботушите върху краката си.

Когато отново отворих очи, видях, че Хеспе ме гледа.

— Квоте — колебливо каза тя, — изглеждаш… добре.

— И така се чувствам — широко се усмихнах аз.

— Мислехме, че си се… загубил.

— Мислили сте си, че вече ме няма — меко я поправих аз и се отправих към камината,

където стоеше Мартен. — Че съм умрял от ръцете на Фелуриан или се скитам в гората,

съсипан и обезумял от желание. — Огледах поред всеки от тях. — Не е ли така? —

Почувствах как погледите на всички в стаята са насочени към мен и реших да се възползвам

по най-добрия възможен начин от ситуацията. — Хайде стига, аз съм Квоте. Аз съм роден

един от Едема Рух. Учил съм в Университета и мога да призова светкавиците като Таборлин

Великия. Наистина ли вярвахте, че Фелуриан ще причини смъртта ми?

— Това щеше да се случи — обади се един груб глас от другия край на камината, — ако

някога бе зърнал дори и сянката ѝ.

Обърнах се и видях цигуларя с ястребовото лице.

— Моля за извинение, но не ви разбрах, господине.

— Трябва да молиш за извинение и всички останали тук — натърти той с изпълнен с

презрение глас. — Не знам какво се надяваш да спечелиш от това, но не вярвам, че някой от

вас е видял Фелуриан дори и за секунда.

— Направих повече от това просто да я зърна, приятелю — рекох аз и го погледнах право

в очите.

— Ако това беше истина, то тогава щеше да си или побъркан, или мъртъв. И макар да

признавам, че може и да не си с всичкия си, причината за това не е в магията на фае. — При

тези думи в стаята се разнесе смях. — Никой не я е виждал от двайсет години. Народът на

Фае отдавна е напуснал това място, а ти не си Таборлин, независимо какво разправят

приятелите ти. Предполагам, че си просто хитър разказвач на приказки, който се опитва да

си изгради име.

Този удар попадна неприятно близо до целта и аз видях, че някои хората в тълпата ме

гледат скептично.

Преди да успя да кажа каквото и да било, се намеси Дедан:

— Тогава какво ще кажете за брадата му? Когато побягна след нея преди три нощи,

лицето му беше гладко като бебешко дупе.

— Така казваш ти — отвърна цигуларят. — Мислех да си замълча, въпреки че не вярвах

и на половината от това, което ни разказа за онези бандити, или за онова, че той е призовал

светкавиците. Но реших, че приятелят ви е умрял и искате хората да го запомнят с някоя и

друга героична история… — Той наведе счупения си нос към мястото, където седеше Дедан.

— Но това наистина отиде твърде далеч. Не е мъдро да се разправят лъжи за народа на Фае.

Не ми харесва някакви чужденци да се появят тук и да пълнят главите на приятелите ми с

глупости. Най-добре цялата ви група да си мълчи. Тази нощ чухме достатъчно от вас.

След тези думи цигуларят отвори очукания калъф, който стоеше до него и извади

инструмента си. Настроението в стаята вече беше станало леко враждебно и доста хора ме

гледаха с възмущение.

— Чуй ме сега… — разгорещено и гневно започна Дедан.

Хеспе каза нещо и се опита да го дръпне обратно на стола му, но наемникът се отърси от

ръката ѝ.

— Не. Няма да позволя да ме наричат лъжец. Самият Алверон ни изпрати тук заради

онези бандити. И ние си свършихме работата. Не очаквахме да ни посрещнат с парад, но

проклет да съм, ако позволя да ме наречеш лъжец. Ние убихме онези кучи синове. След това

наистина видяхме Фелуриан. И Квоте наистина се затича след нея.