Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Лоури примигваше срещу й, а тя напъха носпата кърпа в джоба на палтото му и посегна със сгърчени пръсти към гърлото му. Но макар че усети покпгге й, тя само му оправи вратовръзката.

- Искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- Шапките са си шапки, котките са си котки и щом птичките пеят, нещо се е объркало в тоя свят. Прилепите са си прилепи, а шапките са си шапки и когато дойде пролет, светът само се подготвя за нова смърт.

Плъховете са си плъхове, а шапките са си шапки и ако не припкаш, няма да припкаш. Имаш приятно лице, Джеймз Лоури. Та искаш ли някой и друг съвет?

- Да, майко.

- Слез по стълбата и ще срещнеш един мъж. Ако си решил да умреш, попитай го къде си загубил шапката от.

- Той ще ми каже ли?

- Може би да, може би не. Прилепите са шапки, и са плъхове, и са котки, и са шапки, чинията със супа е твърде плитка, за да се удавиш.

- Защо да се давя, майко?

- Ами просто да се удавиш, това е! Имаш приятно лице, Джеймз Лоури.

- Благодаря, майко.

- След като срещнеш първия мъж, ще срещнеш още един мъж. Но и двамата не са хора. Те са идеи. И първият мъж щети каже, че ще срещнеш втория, а онзи пък ще ти каже, че трябва да слезеш до края на стълбата. Чак до дъното. Надолу, надолу, надолу…

- Къде е дъпото, майко?

- На върха, разбира се. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. А плъховете са гладни, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката?

- Моля те, майко.

- Ама че упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал, тъп, отвратителен, порочен, безсърдечен, упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал… Още ли искаш да си намериш шапката, Джеймз Лоури?

- Да, майко.

- И не вярваш в демони и дяволи?

- Не, майко.

- Все още не вярваш в демони или дяволи?

- Не майко.

- Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.

Проехтя звук на затръшната врата. Някъде далече един глас извика:

- Джим! Джим Лоури!

Докосна мястото, където беше вратата, защото пак пареше мастилепочерпа непрогледност, но не намери нищо освен стена. Опипа над себе си - стъпалата ги нямаше. Опипа надолу и гласът, вече по-ясен, извика:

- Джим! Джим Лоури!

Стъпка по стъпка, понякога със сантиметър, понякога извивка надясно, попякога направо или пък наляво, но винаги в посока, обратна на началпото впечатление. Още един мъглив слой, този път бял, го обви в кълбата си. Нещо дразнеше гърлото му, по го и накара да върви с по-малко страх и по-изправен.

- Джим! Джим Лоури!

Вече съвсем наблизо, звучеше кухо като призивите на градски глашатай във фуния. В гласа нямаше повече чувства, отколкото влага чиновникът на гарата, подканящ пътниците да заемат местата си във влака за пет и четвърт.

- О, Джим! Джим Лоури!

- Призовава се мистър Лоури. Призовава се мистър Лоури.

Бялата мъгла се разпасяше, докато слизаше надолу, вече виждаше стъпалата. Бяха се променили -чисти и сухи, направени от полиран мрамор и имаха изкусио гравирани перила, които успокояваха при допир след каменните стени. Тази стълба завиваше съвсем леко и като че ли водеше право в обширпа зала с окачени по стените знамена, където се бяха събрали петнадесетина гости. Но нещо му подсказваше, че не бива да доближава гостите. Огромен датски дог дотича на скокове при него и едва не го събори, после сякаш разбрал някаква своя грешка, го подуши и сковано се отдалечи. Лоури все така слизаше по стъпалата.

- Джим! Джим Лоури!

Вече стъпваше по пода на залата, нещо се беше случило с гостите, макар и да знаеше, че са наблизо. Вдясно висеше гоблен, бродиран в бяло и златисто, изобразяващ турнирно единоборство на рицари, а отляво - поставка с наредени копия, над нея кръстосани мечове и щит с три изправени лъва.

Ръка го потупа по рамото, той рязко се обърна и се намери пред висок рицар в пълно въоръжение, веещите се пера над шлема го правеха още по-висок, а забралото беше спуснато пред очите.

- Джеймз Лоури?

-Да?

- Сигурен ли сте, че вие сте Джим Лоури?

-Да.

- Тогава защо се отзовавате на името Джеймз? Но няма значение, да не си губим времето със софизми. Познахте ли ме?

- Съжалявам, но като че ли не мога да си спомня. Забралото на шлема ви е спуснато и целият сте облечен в стомана.

- Добре, добре, приятелю, няма да си подхвърляме двусмислици, нали? И двамата сме джентълмени, нямаме причини да се караме, нали? Особено за дреболия като едно спуснато забрало. Вие си мислите, че сънувате, така ди е?

- Защо пък, не си го мисля. Не съм…

- В това е работата. Вие не сънувате. Ето, сега ще ви ущипя. - Той го направи и кимна мъдро, след като Лоури отскочи назад. - Вие не сънувате, всичко това е абсолютно истинско. Ако все още не вярвате, погледнете белега от стоманените пръсти на моята ръкавица.

Лоури погледна обратната страна на дланта си -беше раздрана и кървеше.

- А сега да поговорим за тази шапка - каза рицарят. - Решен сте да я намерите, така ли?

- Сигурен съм в това.

- Но нали знаете, че струва няколко долара. Повярвайте ми, стари приятелю, имат ли значение няколко долара, сравнени с ценността на вашия живот?

- Какво общо има моят= живот с една шапка?

- О, чуйте ме, стари приятелю, нали стара майка ви каза, че ако памерите шапката, намирате и четирите часа, а ако намерите тях, ще загубите и живота си? Нека погледнем по-разумно на това, нали така? Нека го обсъдим в светлината на студените безпристрастни разсъждения. Едпа шапка струва може би десетина долара. През следващите тридесет и пет години от своя живот вие ще спечелите, да речем, сто и петдесет хиляди долара, дори ако получавате по четири хиляди и петстотин на година. Равпостойна ли е замяната за сметка от десет долара?

- Ами-и-и… не.

- Чудесно, стари приятелю, радвам се, че приемате моята гледна точка. Сега да навлезем по-задълбочено в проблема. Вие сте много интелигентен човек. Загубил сте четири часа. Тридесетте и пет години, които вероятно ви остават, съдържат точно триста и пет хиляди четиристотин и четиридесет часа. Това време не е ли досгатъчно да натежи спрямо глупашки малък период от четири часа?

- Хъм… но…

- А, значи трябва още да спорим за това. Решен сте да намерите шапката си, нали?

- Бих искал.

- И не се безпокоите, че ще откриете шапката си, а после и четирите часа, защото те са там, на едно и също място?

- Ами…

- Ето! Знаех си, че накрая ще отстъпите. Намирате шапката си, намирате четирите часа, намирате смъртта си. Така биха протекли нещата. Имате на разположение твърде много шапки, за да се промъквате из разпи места, търсейки една от тях.

- Аз… аз ще помисля.

- Не го правете. Би трябвало да сте убеден тук и сега, че няма да ви е от полза, ако намерите шапката. И забравете за четирите часа. Забравете ги напълно.