Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Хладната луна, закривана за секунди от препускащите облаци хвърляше неясни образи през прозореца върху леглото. Ядосан, че е забравил да отвори прозореца, той отметна одеялото и вдигна нагоре плъзгащата се рамка. Вятърът го стегна с леден пояс и той бързо се пъхна обратно в леглото.

Е, утре започва нов ден, щом изгрее слънцето, ще се почувства подобре. Но пък маларията никога не е предизвиквала това болнаво усещане в стомаха.

Луната светеше в мразовито синьо, вятърът намери пролука под вратата и застена в противно песнопение. Звукът не беше постоянен, а бавно се усилваше от шепот през ръмжене до писък, после пак замираше с въздишка. Джим Лоури лежеше в стаята си и чуваше глас във вятъра. Обърна се и покри дясното си ухо, докато притискаше лявото кьм възглавницата.

Вятърът скимтеше и през няколко секунди проплакваше „Къде?“. После потъваше в тихо мърморене, повайкваше се и отново на пръсти приближаваше леглото, за да извика „Защо?“.

Джим Лоури пак се завъртя и притисна одеялото към ухото си.

„Къде?“

Жадно скимтене.

„Защо?“

Прозорецът се разтресе ядно, като че някой се опитваше да се промъкне отвън. С настръхнала кожа Лоури се надигна на лакът и се вгледа в променливите светлинни фигури. Но невъзмутимата лунна светлина примигваше само заради бягащите облаци. Прозорецът пак се разтресе и пак видя само лунни лъчи.

- Аз съм глупак - каза Лоури и се заои.

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Пердето заудря по стъклото, Лоури скочи, за да го вдигне догоре, по въжето все още плющеше върху рамката и трябваше да потърси карфица, за да го обездпижи някак.

- Наистина съм глупак - повтори Лоури.

Беше слушал барабани в мрака. Беше се промъквал в дълбоки пещери, където тарантули и змии се блъскаха в ботушите му и пълзяха по тях. Веднъж се събуди от мокасин, грубо подритващ одеялото му. Беше се присмивал на отправените към него проклятия. Успя и да вземе ножа от ръката на един побеснял пиян туземец…

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Страхът садистично протегна пръсти, напипа сърцето му и подлуди спокойното му туптене, кръвта се втурна към гърлото. И това само от стенанията на вятъра под някаква врата, от шумоленето на пердетата и тропането на рамката, от студеносинята светлина на луната върху леглото…

Вратата бавпо се отвори, пердето се изду навътре, щом вятърът нахлу в стаята през прозореца. Вратата се блъсна и стената потрепери. С безшумни стъпки към него бавно идваше бяла фигура, бяло лице блестеше матово над острите проблясъци на нож. По-близо, още по-близо…

Лоури скочи диво към фигурата и изби ножа.

Но това беше Мери.

Тя замръзна на място, гледаше го с изумление и обида, празната й ръка още висеше във въздуха.

- Джим!

Той се сгърчи от ужас само при мисълта, че може да я е наранил. Отпусна се безсилно на ръба на леглото, но усещаше и облекчение. Когато Мери запали лампата, на килима лежеше счупена чаша, от малката локва мляко се вдигаше пара в мразовития въздух. Тя скри ръката си зад гърба и с внезапно опасение той я хвана и я издърпа към лицето си. Беше ударил чашата толкова силно, че счупените парчета бяха порязали Мери.

Вдигна малката й длан към светлината и предпазливо измъкна парче стъкло от раната, после я изсмука с уста, за да тече кръвта по-свободно. Издърпа едно чекмедже и извади чантата за първа помощ, която взимаше със себе си в експедициите, взе от нея антисептичен мехлем и бинтове. Мери изглеждаше много

по-загрижеиа за него, отколкото за ръката си.

- Мери.

- Какво?

Той я накара да седне до него на леглото и я зави с одеялото.

- Мери, случи ми се нещо ужасно. Не ти казах. Има две неща, които не ти казах. Джебсън видял онази статия в „Нюзпейпър Уикли“, а в края на годината ще ме уволнят. Ще… ще трябва да напуснем Атуърти.

- Джим, това ли е всичко? Нали знаеш, че не ме интересува това място, където отидеш ти, ще дойда и аз. - Тя едва не се разсмя. - Мисля, че ще трябва да ме влачиш със себе си, колкото и да са гъсти джунглите, Джим.

- Да. Можеш да дойдеш с мен, Мери. Какъв глупак съм бил да ие се съгласявам досега. Сигурпо ти е било страшно самотпо тук.

- Джим, винаги се чувствам сама без тебе.

Той я целуна. Може би същите чувства изпитваше и жрец, докоснал стъпалото на своята бопшя.

- А кое е другото нещо, Джим?

- Аз… не зная, Мери. Нямам представа къде съм бил между три без петпадесет и седем без петнадесет. Четири часа от живота ми са изчезнали. Не бях пиян. И не съм бълнувал. Мери, това са четири часа.

- Да не си паднал и да си се ударил в нещо?

- Но нямам пикаква рана.

- А може би още не знаеш всичко, което причинява маларията.

- Ако води до безсъзпапие, значи е толкова сериозно, че не бих могъл да съм толкова добре, колкото в момента. Не, Мери. Това… това е нещо друго. Томи и аз си говорихме за демони и дяволи и… той каза, че сигурпо не е трябвало да ги нападам с тази статия.

Според него биха могли да се опитат… ами… Мери, светът наистина е добро място. Той не е препълнен със зли същества. Не е нужно хората вечно да бъдат под сянката на собствения си страх от призраци.

- Но, разбира се, така е, Джим. Може би утре ще разбереш какво се е случило. Сигурно ще се окаже нещо съвсем невинно.

- Мери, вярваш ли в това?

- Твърдо. Сега си легни и поспи поне малко.

- Но…

- Какво има, Джим?

- Чувствам се… чувствам се, сякаш ми се е случило нещо ужасяващо и… скоро ще се случи нещо още по-страшно. Не зная какво е то. Само да можех да открия!

- Легни и заспивай, Джим.

- Не, не мога да заспя. Ще изляза да се разходя, може главата ми да се проясни и ще си спомня…

- Но ти си болеп!

- Не мога повече да лежа тук. Не мога да стоя на едно място!

Той затвори прозореца и започна да се облича. Тя го гледаше безропотно, докато той си избираше сако.

- Нали няма много да се бавиш?

- Само половин час. Трябва да се разтъпча, защото ще се пръсна. Но не се тревожи за мен. Върви да спиш.

- Наближава полунощ.

- Аз като че… - Той се запъна и каза с друг тон, -Днес следобед ми се струваше, че съм имал среща някъде, определена за три без четвърт. Може и да съм отишъл някъде… Не. Не зная къде съм бил и какво съм правил. Не зная! Мери?

- Да, Джим?

- Добре ли си?

- Ама, разбира се, добре съм.

Той закопча палтото си, наведе се към нея и я целуна.

- Ще се върна след половин час. Иска ми се… ами, просто трябва да се разходя, това е всичко. Лека нощ.

- Лека нощ, Джим.

ГЛАВА ТРЕТА

Нощта беше ясна и чиста, той спря за миг на площадката, усети миризмата на събудена за живот земя и на растяща зеленина, тя събуди спомените му. Такива нощи му внушаваха когато беше дете желанието да тича неспирно из полето, да почувства как земята лети под петите му, просто от неразбираемата радост, че живее. В такава нощ преди години той и Томи се промъкнаха в пещера на миля от града, защото се говореше, че била населена от призраци. И безумно се уплашиха от бяла сянка, която се оказа стар самотен кон. Споменът посъживи Лоури - този Томи с невероятното му въображение и гъвкавия език!