Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

- Вземаш ли редовно хапчетата?

- Какви хапчета?

- Хинин или каквото там са ти предписали.

- Е… не. Но нищо ми няма. Слушай, Томи, не си

спомням някога да съм бил толкова доволен, че срещам някого, колкото сега.

Томи се ухили.

- И аз се радвам да те видя, Джим.

- Отдавна сме приятели - каза Лоури. - Колко години станаха?

- О, някъде към трийсет и четири. Само не го казвай никому. Когато някой е стар като меп и още се опитва да се прави на Прелестния прелъстител, не му харесва всеки наоколо да му знае годинките.

- Към църквата ли си тръгнал?

- Естествено. Къде другаде бих могъл да отивам?

- Ами… - Лоури сви рамепе и незнайно защо се засмя.

- Срещаме се на този ъгъл и в този час, от доста време - отбеляза Томи. - Къде е Мери?

- Тя не можа да се паспи снощи и реши да си остане вкъщи.

- Ще ми се и аз да имах такова извинение. Пастор Бейтс е цар на досадниците. Май пе беше и чувал за Стария завет, преди аз да му спомена по време на един безкраен следобеден чай при жена му.

- Томи… Томи, искам да те попитам нещо.

- Казвай направо, старче.

- Томи, когато си тръгвах вчера следобед, беше към три без четвърт, нали?

- Нещо подобно, доколкото си спомням.

- И аз си тръгнах, нали?

- Сигурен съм в това - отвърна развеселен Томи.

- И изпих само една чаша?

- Точно така. Я кажи какво става, това нещо наистина те тревожи. Не се опитвай да скриеш пищо от стария ясновидец. Какво има?

- Томи, губят ми се четири часа.

- Ха! На мен ми се губят тридесет и девет години.

- Томи, говоря сериозно. Загубих четири часа и… и шапката си.

Томи се разсмя.

- Нищо смешно няма - каза Лоури.

- Джим, когато ме гледаш стези твои сериозни очи и ми казваш, че си на път да полудееш заради някаква шапка… ами смешно е, и това е всичко. Не исках да те обидя.

- Загубих четири часа. Не зная какво се е случило през това време.

- Добре де, предполагам че това би разтревожило всеки човек. Но има толкова много часове и толкова много други шапки. Забрави ги.

- Не мога, Томи. Откакто загубих тези четири часа, ми се случват разни неща. Ужасни неща.

Съвсем набързо той описа какво му се случи през току-що отминалата нощ.

- Надолу по стълбата - каза Томи, вече без намек за веселие. - Да. Вече разбирам какво искаш да кажеш, и не само това.

- Какво означава всичко това? - помоли за отговор Лоури.

Томи дълго вървя в мълчание, но когато видя, че наближават тълпата пред старата църква, спря.

- Джим, няма да ми повярваш.

- Почти съм готов да повярвам на каквото и да било.

- Помниш ли какво ти казах вчера? За твоята статия?

- Мислиш ли, че статията има нещо общо?

- Да. Вярвам, че има. Джим, ти застана на съвсем определена и даже оскърбителна позиция по въпрос,

който беше отмрвд от поне стотина години.

- Оскърбителна? Но за кого?

- За… Хъм, трудно ми е да го кажа, Джим, за да звучи така, че да не го отхвърлиш в момента. Ако бях па твое място, не бих се опитвал да намеря тази шапка.

- Но… но аз съм сигурен, че ако не я намеря, всичко това ще ме подлуди!

- По-спокойно. Понякога даже е подобре да си луд, отколкото мъртъв. Чуй ме, Джим, онези същества, които казваш, че си срещнал… ами те определено представляват свръхестествени сили. О, ще ми възразиш, зная. Днес никой не вярва в свръхестествени сили. Така да бъде. Но ти си срещнал някои от тях. Разбира се, не тези, които може би те търсят…

- Говориш за демоните и дяволите ли?

- Твърде конкретно ги определяш.

- Но тогава какло искаш да кажеш?

- Първо Джебсън. После четири часа и шапка. Между другото, Джим, имаш ли някакви следи по тялото си, които липсваха по време на разговора ни вчера?

- Да - Джим дръпна нагоре ръкава на палтото.

- Хъм-м-м. Твърде странно. Тези следи са на заек.

-И?

- Хайде сега да забравим за тях - каза Томи. - Виж какво, Джим. Вчера бях малко кисел и говорих по-сърдито за твоята статия. Вярно, не ми се понрави, защото бих искал да вярвам в съществуването на такива сили - те ме забавляват в този свят, където забавлението е нещо доста рядко. А ми се налага да слушам идеи като твоите. Джим, повярвай ми, ако има с какво да ти помогна, ще го направя. Би било безсмислено да ти внушавам разни глупости. Това, от което страдаш, е някакво въздействие на маларията, незабелязано досе-га от лекарите. То ти е изтрило паметта за известно време, ти си бродил някъде и си загубил шапката си. Трябва да помниш това. Загубил си паметта си заради маларията и си загубил шапката си, докато си ходил в това състояние. Аз съм твой приятел и съм готов да зарежа всичко, което би ти навредило. Разбра ли ме?

- Благодаря… Томи.

- Отиди при доктор Чалмърз и го накарай да те натъпче схинин. Аз ще съм наоколо и ще те наглеждам, за да не се отнесеш нанякъде отново. Ще го направя и по друга причина. Ако видиш нещо, ще го видя и аз. Може би, доколкото разбирам от тези неща, няма да позволя да ти се случи беда.

- Едва ли разбирам какво…

- Не казвай нищо. Аз съм най-виновеп с моите дрънканици за демони и дяволи. Твърде скьп си ми и твърде скъпа ми е Мери, за да позволя нещо да ви се случи. И… Джим!

-Да?

- Виж, Джим. Нали не си мислиш, че съм ти сложил опиат или нещо подобно в питието?

- Не! И през ум не ми е минавало!

- Добре… просто ми хрумна. Джим, нали знаеш, че съм твой приятел?

-Да, разбира се. Иначе не бих рискувал да ти разкажа тези неща.

Томи продължи с него кьм църквата. Камбаната биеше, в камбанарията се мяркаше черна сянка, кръговете на звука се носеха надолу, зада паднат върху добре облечените хора на стъпалата и лекичко да ги подканят за влизане. Джим Лоури вдигна глава кьм дружелюбната стара сграда - листата на бръшляна още не се бяха разтворили, големи кафяви въжета хаотично обвиваха сивите камъни. Цветните стъкла на прозорците проб-лясваха в слънчевата светлина. Незнайно защо той чувстваше много силно, че присъствието му тук е неуместно. Винаги му се струваше, че това е убежище, място за отдих на душата, по сега…

Една жена го блъсна с лакът в тълпата и той се опомни досгатъчно, за да познае съпругата на декана Хоукинз. Спомни си нещо.

- О, мисиз Хоукинз!

- Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?

- Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.

- Ами да.

- Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.

- Може би е добре да й се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.

- Не. Нужна и е само почивка.

- Е, щом е така, предайте и, че се надявам скоро да се почувства подобре.

- Разбира се - каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.

Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.