Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
- Название:Л. Рон Хабърд Страх
- Автор:
- Жанр:
- Издательство:неизвестно
- Год:0101
- ISBN:нет данных
- Рейтинг:
- Избранное:Добавить в избранное
-
Отзывы:
-
Ваша оценка:
Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх краткое содержание
Л. Рон Хабърд Страх - читать онлайн бесплатно полную версию (весь текст целиком)
Интервал:
Закладка:
- Тя е една ужасна стара клюкарка - прошепна Томи. - Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.
- Каква новина? - също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.
- Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.
- Наистина го развали. Донякъде.
- Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази кпоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.
- А какво ще кажеш за Мери?
- На Мери страшно й се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не й отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!
- Ще пеем сто деветдесет и седми псалм - каза от страни един глас.
Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.
През цялото време очите па Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, нов някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.
Отговор.
Знаеше, че трябва да има този отговор.
И знаеше, че ако не се добере до този отговор…
Четири часа изгубени. Сега вече смътно разбираше - ако не ги открие, обречен е, макар и Томи да не каза това направо, на скорошна лудост. И все пак инстинктивно усещаше, в цялото си объркване, че не смее да намери тези четири часа. Не, не смее. Но е длъжен!
Пак беше станал, гледаше невиждащо в сборника с псалми и пееше повече по памет, отколкото според нотите или звуците на органа. В един миг вече не пееше, забрави всичко наоколо.
Нещо меко докосна крака му.
Страхуваше се да погледне надолу.
Погледна надолу.
Там нямаше нищо.
С пресъхнало гърло той се опитваше да не трепери, съсредоточи погледа си върху страницата и поде химна. Хвърли поглед към Томи, но той тихо пееше с приятния си баритон и в момента не съзнаваше нтцо освен прославата па Бога.
Енориашите седнаха и подносът за пожертвувания тръгна между редиците, докато Бейтс четеше някои съобщения за следващата седмица. Лоури се опитваше да не гледа в краката си и да не ги придърпва под пейката. Напрежепието ставаше все посилно, накрая вече не виждаше как да се удържи седнал.
Нещо меко докосна крака му.
И макар че се вторачи точно в това място…
Там нямаше нищо!
Той сграбчи ръкава на Томи и мърморейки „Ела с мен“, стана и се запромъква към изхода. Знаеше, че го проследяват с погледи и не смееше да затича. Зоаеше че и Томи го гледа изумено, но послушно върви след него.
Слънцето заливаше с цриятна топлина улицата, малкото разтворили се листа свиреха музиката си в лекия ветрец. Опърпано хлапе седеше на стъпалата и си подмяташе десетцентова монета, която някой му бе дал за почистените си обувки. Шофьорът дремеше на кормилото в колата на Джебсън, по-нагоре по улицата сънливият кочияш удържаше конете на ексцентричната мисиз Липинкот, която винаги пристигаше с двуколката. Конете мързеливо махаха с опашки към малкото мухи, от време на време потропваха с копита. Надгробните камъни сякаш бяха смекчили очертанията си над тихите хълмчета родена отново трева, ангел разперва-ше каменните си криле над „Сайлъс Джоун. Почивай в мир“. Мирис на свежа земя се носеше от влажна полянка наблизо и дъх на върби над поточе се смесваше с него.
Запленен от деня, Лоури забави крачките си, чувстваше се подобре на открито, можеше да вижда на по-голямо разстояние около себе си. Не искаше да казва нищо на Томи, а Томи не му задаваше въпроси.
Но когато пресичаха блестящите бели павета на Хълмова улица, нещо се мярна в ъгъла на зрението му. Нищо определено, само впечатление за нещо тъмно и кръгло, което се движеше заедно с него. Рязко изви глава да го погледне, но не откри нищо. Вдигна поглед, за да провери дали не е било сянка на птица, но освен няколко врабци, тършуващи по улицата, наоколо нямаше птици. Напрежението пак нахлуваше в него.
И отново нещото неуловимо се мярна в погледа му, и отново изчезна при опита да го различи. Но щом обърна глава напред, отново го усети.
Просто клъбце мрак, съвсем мъничко.
За трети път се опита да го види и за трети път то му убягаа.
- Томи.
-Да?
- Виж какво. Ще си помислиш, че съм мръднал. Нещо се допря до крака ми в църквата, но не видях нищо. Сега нещо се движи до мен. Не мога да го видя ясно, изчезва щом се вгледам. Какво е?
- Нищо не виждам - каза Томи, опитваше се да прикрие тревогата си. - Може би слънцето ти е блеснало в очите.
- Да - каза Лоури. - Това трябва да е! Малко слънце в очите.
Но петънцето сянка, доколкото можеше да го усети, бавно го следваше. Забърза се и то не изостана. Поспря в опит да го накара да мине напред, за да разбере какво е. Но и то забави движението си.
Напрежението ставаше все посилно.
- Подобре не казвай нищо на Мери.
- Няма - обеща Томи.
- Не искам да я тревожа. Снощи й дойде много. Но ти няма да й причиняваш тревоги с тези неща, нали?
- Разбира се, че няма - каза Томи.
- Би било добре да останеш при нас тази вечер.
- Ако смяташ, че имаш нужда от мен.
- Аз… не зная - унило каза Лоури.
Продължиха напред, Лоури все се опитваше да се
отстрани от нещото, което почти виждаше и едва не изтласкваше Томи в канавката. Обзе го смъртен страх, че нещото може да го докосне пак, би се побъркал.
- Томи.
- Слушам те.
- Би ли минал отдясно?
- Разбира се.
Тогава Лоури успя да забележи с ъгълчето на лявото си око. Нещо го задавяше като шмиргелов прах.
Стигнаха до пътеката пред неговата къща и той спря.
- Нито дума за това пред Мери - каза Лоури.
- Естествено.
- Нали ще останеш за обяд и за през нощта?
- Както поискаш - усмихна се Томи.
Качиха се по стъпалата и влязоха в преддверието, Мери ги чу и излезе от хола, обгърна с ръце шията па Лоури и го целуна.
- Добре! Беше па църква, значи, стар езичнико? Здравей, Томи.
Той целуна протегната към него ръка.
- Мери, красива си както винаги.
-Дано не те чуе поредната ти любима - каза Мери. - Надявам се, ще останеш за обяд?
- И аз се надявам.
- Чудесно! А сега, момчета, свалете си палтата и шапките, влезте тук и ми кажете как изглеждаше мисиз Хоукинз, когато научи, че няма да я приема на чай.
Читать дальшеИнтервал:
Закладка: