Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Ти?

– Да, аз.

– О, Кейт! – Крикет поклати глава, сякаш я съжалява, задето се е осмелила дори да си помисли такова нещо. – Не бива да заставаш на пътя на Ласло Патерсън. Как ще управляваш такова място без никакъв опит?

Наистина го вярваше. Нямаше представа, че Кейт ръководеше магазина на Мат. А и не я интересуваше, беше º безразлично.

– Не ме познаваш. Не знаеш на какво съм способна. Но аз знам какво е добре за мен и за детето ми. Връщай се в Атланта, Крикет. Отивам да намеря Девън. Ако ни беше предупредила, нямаше да се налага да я търся, за да º обясня, че не си дошла да я отвлечеш като в приказка за вещици.

– Вещица ли ме нарече? – смая се Крикет.

Кейт обиколи моравата. Свекърва º я следваше. Накрая тя успя да я заблуди, прекосявайки бързо дансинга, пълен с танцьори. Влезе бързо в главната къща, където миризмата на шоколадова торта тегнеше в хладния въздух. Провери в дневната, в трапезарията, в кухнята. Щом влезе там, столът до хладилника помръдна леко, сякаш течението го е поместило. Излезе от задния вход. Девън я нямаше. Затича по пътеката към бунгалото им. Влезе и погледна във всички стаи, викайки дъщеря си. Нищо. Докато се връщаше бързо към моравата, надничаше през прозорците на другите бунгала.

Притесни се.

Най-сетне откри момиченцата, които си играеха с Девън. Бяха се върнали под масата и похапваха пържени картофки. Тя се наведе и ги попита:

– Виждали ли сте Девън?

– Избяга натам – посочи едно от момичетата към дясната страна на езерото. – В гората е.

– Кейт? – повика я Аби от съседната маса. – Какво има?

Кейт се изправи. Лизет и Джак седяха до Аби.

– Не мога да намеря Девън. Избяга в гората.

– Какво? – изправи се леля º. – Защо?

– Защото свекърва ми се появи изневиделица. Девън сигурно е помислила, че е дошла да я отведе в Атланта.

Уес, който от известно време наблюдаваше отстрани угрижените им лица, се приближи до тях.

– Какво става? – попита.

– Девън избяга. В гората – обясни му Аби.

– Кипарисовите корени? – обърна се той към Кейт.

Тя поклати глава. В устата º нямаше вкус на езерна вода, по кожата º не лепнеше тиня. Де-вън беше суха и на светло. Недоумяваше откъде знае, ала усещаше как това място някак си º го подсказва.

– Не, в другата посока.

– Да вървим – кимна той и тръгна към езерото.

Кейт го последва. Аби, Лизет и Джак поеха след тях.

– Кейт? Какво става? – дотича Крикет. – Какво правиш?

– Остани тук, Крикет. Девън избяга в гората, когато те видя.

– Тук не е подходящо за деца. Щом не можеш да я наглеждаш…

– Престани! – Кейт спря и я погледна. – Не смей да ми говориш така!

Обърна се и настигна Уес. След кратко колебание Крикет реши все пак да ги последва, защото за нищо на света не би признала, че греши.

Уес вървеше бързо и оглеждаше дърветата край пътеката.

– Да се разделим ли? – попита Кейт Аби. – Така ще я намерим по-лесно, нали?

– Разбира се – отговори Крикет. – Защо вярваш на този човек? Знае ли къде отива?

Аби погледна мимоходом Крикет, но очите º сякаш стигнаха до дълбините на душата º. По лицето º се изписа нещо странно, наподобяващо съжаление.

– Предците на Уес са живели сред мочурищата. Познават тези места. Всички хора в Съли са такива. Никога не се губят.

– Насам – посочи Уес и се шмугна в гъсталака през няколко изпочупени клонки.

Десет минути викаха Девън и вдигаха толкова шум сред шубраците, че би могла да ги чуе от цял километър. Плувнали в пот и изподраскани от жилавите клонки, шибащи кожата им като камшици, най-сетне спряха зад Уес.

– Ето я – посочи той долчинката, където крайчецът на балетната поличка на Девън се подаваше иззад ствола на дървото, зад което безуспешно се опитваше да се скрие.

Седеше на покритата с мъх земя, опряла гръб на дървото. Тук гората бе гъста и короните им хвърляха шарена сянка. Кейт си пое дълбоко дъх да преглътне паниката и гнева. Девън не се нуждаеше от гнева º. Нуждаеше се от някого, който я разбира, и този човек беше Кейт. Защото някога тя беше Девън.

Тръгна към нея. Другите зачакаха.

Девън бе свила колене пред гърдите си – тъжна и ядосана тюлена топка.

– Няма да се върна – заяви.

Майка º клекна пред нея.

– Не бива да оставаш в гората през нощта.

– Исках да кажа, че няма да се върна с нея.

Девън се изправи и се обърна към другите. Посочи Крикет.

– Девън! – скастри я Кейт.

– Не е правилно – намръщи се Девън на майка си. – Не бива да живеем в къщата º. Не бива да позволяваш хората да ти отнемат нещата. Трябва да се бориш за тях. Защо не се бориш? Това място е хубаво. То е правилното място. Защо никой не разбира? Направете нещо! – настоя детето на висок глас и ги изгледа обвинително.

Те мълчаха сконфузено.

– Направете нещо! – изкрещя отново.

Втренчи се в Лизет и тя отмести поглед. Джак я прегърна през рамо.

Девън погледна майка си – диво, крехко същество, с очила и в ярки цветове от главата до петите, застанало сред нищото, водещо битка, която не е негова.

– Оставяш я да те придума да правиш неща, които не искаш – каза Девън. – Защо?

Кейт поклати глава. В гърлото º бе заседнала буца.

– Бях тъжна, слънчице.

Девън се разплака и се обърна отчаяно към Крикет:

– Обичам те, бабо Крикет, но не искам да живея с теб. С мама ще успеем да се справим сами. Мама мислеше, че се нуждае от теб, но грешеше. Беше объркана.

Крикет сви устни, врътна се и се отдалечи. „Ненавиждаше да плача – бе казал веднъж Мат за майка си. – Крикет Ферис не умее да обича, ала още по-малко умее да скърби. Не знае как се продължава напред. Знае само как се обръща гръб.“

– Не плачи, Девън – промълви Кейт и прегърна дъщеря си.

– Няма да се връщаме, нали? – попита тя, обвила здраво врата º с ръце.

– Няма, слънчице – Кейт я залюля леко. – Ако ме беше попитала, вместо да бягаш, щях да ти кажа.

Крикет бе поела през гората. Уес обаче тръгна в друга посока и º подвикна:

– Насам!

Тя промени неохотно курса. Върнаха се бавно до езерото. Кейт пренесе Девън до края на пътеката.

Партито продължаваше с пълна сила – гореща смесица от музика, смях и дим от скарите. Само Ласло ги забеляза и тръгна към тях. Пресрещна ги досами кея. Адвокатът му подтичваше зад него, стиснал куфарчето си.

Отначало Кейт необяснимо защо си помисли, че той се е притеснил за тях. Ала предприемачът бързо опроверга предположението º с думите:

– Ето те и теб, Аби. Времето напредва. Да влезем на хладно в къщата и да подпишем документите. – Очите му се плъзнаха към Уес. – Е, синко, промени ли решението си?

Аби се обърна към него.

– Вчера казах на Ласло, че няма да инвестирам в проекта му. Искам да запазя земята си. – Уес погледна безизразно чичо си. – Не, не съм си променил решението.