Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Коя е любимата ти книга? – поинтересува се Моди, изправяйки се внезапно.

– Нямам книги – призна Булахдин, впила очи в останалата храна върху одеялото.

– Не обичаш ли да четеш? – попита Моди и º подаде ябълка.

– Не мога да чета.

– Ходиш ли на училище?

– Не.

Моди я изгледа слисано. Булахдин º раказа за семейството си и за живота си – от игла до конец. Не смяташе да говори толкова, но никой досега не я бе слушал като Моди. Когато приключи, храната бе изчезнала – беше я изяла, без да се усети – и слънцето залязваше.

Моди се пресегна и прибра косата º зад ушите.

– Не можеш да промениш откъде идваш, но можеш да промениш накъде ще тръгнеш. Като в книга. Не ти ли харесва краят, измисляш си друг.

От голямата къща в имението долетя вик. Моди стана бързо, събра одеялото и празните хартиени пликове и обясни припряно:

– След две години навършвам осемнайсет. Татко смята, че ще се омъжа за Хамилтън Бийти. Ала аз не искам. Щом стана на осемнайсет, ще замина. Ще видя света! Утре ела пак тук, Булахдин!

– Защо? – извика тя след нея.

Моди се обърна и се усмихна. Булахдин запомни завинаги тази усмивка – колко е красива и как сърцето º подскочи, изпълнено с радост. Никога не бе изпитвала такова чувство.

Надежда.

За пръв път я обземаше надежда.

– Защото ще променим и края на твоята история – отвърна Моди и се втурна към къщата.

Този ден промени всичко.

Моди я научи да чете. Записа я в училището. Почти всеки ден двете се срещаха в гората, ядяха и четяха, а Моди º разказваше какво смята да прави, когато стане на осемнайсет.

На рождения º ден Булахдин набра къпини, сплете º венец от детелини и отиде на обичайното им място. Моди обаче я нямаше. Върху сгънатото одеяло за пикник лежеше дървена кутия. В нея имаше много листове, пликове, моливи и пощенски марки. Имаше и малък пакет и бележка: „Тръгнах посред нощ. Татко разбра какво съм намислила и ме заключи в стаята. Отивам при леля в Бостън. Ето адреса. Пиши ми, Булахдин. Разказвай ми как пишеш края на историята си, а аз ще ти раказвам моята.“

Булахдин отвори пакета и намери „Джейн Еър“ – книгата, която приятелката º четеше при първата им среща.

Моди бе успяла да осъществи плана си, разбира се. Имаше необходимото да напише своята история.

Никой обаче не съумяваше да се измъкне от „Края на света“.

Все пак Булахдин изпращаше писма на Моди. Отначало всеки ден, после през месец-два, докато събере достатъчно за разказване, та да запълни листа. Булахдин се учеше отлично, което всъщност не значеше нищо. Прибираше се в същата къща, спеше на верандата и чакаше да види какво ще º поднесе животът.

През лятото, когато навърши четиринайсет, леля Клара º направи легло в ъгъла на кухнята, защото се нуждаеше от помощта º. Няколко братовчедки на Булахдин – немного по-големи от нея – вече имаха бебета или чакаха бебета, които сякаш само ядяха и акаха.

Тя не обръщаше особено внимание на мъжете в града. Беше се научила да ги отбягва. Един ден обаче, докато береше листа от глухарчета да свари супа, на поляната изневиделица изскочи негодникът Големия Майкъл. Понякога бе забелязвала как светлосините му очички я следят, докато простира пелени на двора.

Той º се усмихна и откъсна цъфнало глухарче. Духна го и власинките полепнаха по косата º като прашинки. Той се пресегна да ги махне, но тя се отдръпна. Бърз като светкавица, той я сграбчи и я събори на земята толкова рязко, че дъхът º секна. Легна върху нея и º запретна полата. Повдигна се леко да си свали панталоните и тогава тя се извъртя и го блъсна с лакът по лицето. Болката прониза като огън костта º и явно не пощади и Големия Майкъл. Тя успя да се освободи от него и побягна с всички сили.

Леля º Клара я откри по-късно в кухнята – присвила ръка, със скъсани дрехи и покрита с прах. Каза º само:

– Следващия път не се бори толкова. Така е по-лесно.

В този момент Булахдин осъзна, че се е борила. И се е борила, защото този край не º харесва. Защото иска друга история. Не такава. Моди беше заминала преди шест години, а тя не бе получила нито едно писмо от нея. Все пак през нощта º написа и º разказа какво се е случило. Каза º, че иска да промени живота си, ала не знае как.

Започна да остава повече в училището и да помага на учителите да подреждат стаите, за да не се прибира в опасния си дом. После една учителка я нае да º помага да къпе и да храни възрастната º майка. Един следобед – Булахдин тъкмо си тръгваше, след като бе нахранила старицата, и бързаше да се прибере в „Края на света“, преди да се стъмни – съседката я пресрещна и я покани в къщата си. Жената – работеше в местната библиотека – неочаквано º предложи да дойде да живее при нея и съпруга º – полицейския началник. Обясни º, че нямат деца, а остаряват. Видяла как Булахдин се грижи за старицата и решила да º предложи стая и храна срещу помощ в домакинството и библиотеката.

Двете години при семейство Бартлет бяха най-спокойните в живота º. Всяка нощ си лягаше и се чудеше колко неочаквано се е променила историята º. Нямаше представа на какво се дължи късметът º.

Разбра в деня, преди да замине за колежа.

Тогава библиотекарката º подаде куп писма – писмата, които бе изпращала на Моди.

Оказа се, че Моди така и не отишла при леля си в Бостън, на чийто адрес пристигали писмата. Никой не знаел къде е. Никой не знаел какво се е случило с нея. През годините Булахдин си бе представяла стотици сценарии, ала всички се оказаха погрешни. Моди бе удържала победа. Краят на историята º бе останал само неин.

Лелята на Моди обаче четяла писмата на Булахдин, очарована от разказите º за Юга. Очаквала ги с нетърпение. Когато пристигнало писмото за посегателството, изпаднала в паника. Не знаела какво да прави. Свързала се с полицейския началник в града, откъдето идвали писмата, и той я помолил да му изпрати писмата. Когато ги получил, те очаровали и него, ала го и разтревожили. Показал ги на съпругата си. Тя познала името. Сетила се, че така се казва червенокосото момиче, което се грижело за възрастната им съседка.

Тогава Булахдин най-сетне разбра какво се е опитвала да º каже Моди. И нито веднъж след онзи ден вярата º, че завършекът на историите не е предопределен, не се разколеба.

Досега.

Бе живяла достатъчно да знае, че не всичко става, както го искаш. Бе прочела достатъчно книги и знаеше, че не всички са с щастлив край. Въпреки това сърцето º се сви, когато след партито Аби º обясни как си е променила решението, ала Ласло ще я победи.

Булахдин разпознаваше лесно хората, умеещи да пишат своите истории, както познаваше вкуса на хубавото лятно вино. Ласло бе един от тях.

Разбираше, че той няма да се предаде. А макар желанието им да бе посилно от неговото, те нямаха сили да му се противопоставят.