Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Не е зле човек да получава желаното. Искам да знам как го правиш. Старая се много да привличам момчетата. Уес например. Сключихме нещо като споразумение с него. После го видях да танцува с племенницата на Аби. Вярно, тя е слаба и прочее, но косата º… Все едно я е подстригвал смахнат. Защо той не ме гледа, както гледа нея? Кажи ми как да стана като теб.

Британи не се шегуваше. Искаше го наистина. И щеше да е толкова лесно. С едно дъхване Селма можеше да сбъдне мечтата º. Ала никога не го бе правила. Преди си го обясняваше с нежелание да умножава конкуренцията. Дълбоко в себе си обаче се питаше дали е редно. Младите жени не са наясно с последствията.

Остави ветрилото.

– Слушай, дете. Няма да успееш да спечелиш Уес дори да си като мен. Възможно е да откраднеш само някого, който копнее да го откраднат.

Британи я погледна объркано.

– Виждаш ли онзи мъж до Лизет?

Джак, Лизет, Аби, Кейт и Уес бяха изчезнали за малко, но сега стояха в далечния край на моравата, близо до кея. Очевидно се съвещаваха, но не си бяха направили труда да поканят Селма.

– Джак… Да. Познавам го.

– Ако се оженят, никога няма да го отнема от Лизет. Знаеш ли защо?

– Защото Лизет ще те прокълне? – предположи Британи.

Аби каза нещо на Джак и Уес и двамата влязоха в къщата. Лизет ги последва.

Селма въздъхна.

– Не. Защото Джак обича Лизет. Погледни сега баща си и майка си. Виждаш ли разликата?

Разбра я. Личеше си. Просто отказваше да приеме истината.

– Значи няма да ми кажеш как да стана като теб?

– Не искаш да си като мен.

– Искам! Искам да бъда щастлива!

– Току-що ти обясних как. – Селма се ядоса на себе си, задето се е разбъбрила. Изправи се и тръгна към бунгалото. Главата я болеше.

– Селма, ето те! – спря я Булахдин. – Никого не намирам! Къде изчезнахте всички?

На Селма º хареса, че старицата я смята за част от групата на бегълците.

– Обикаляме насам-натам – сви рамене тя.

– Чудесен ден беше, нали! Отървах се от плаката, но ми се ще онзи мъж да не беше държал реч. Май никой не го харесва. Дори Аби. Това несъмнено ще проработи в наша полза. Радвам се, че си тръгна. Виж, изнасят тортата!

Понякога Булахдин я отегчаваше до смърт. А сега изобщо не º беше до нея.

– Защо се стараеш толкова? Защо всички се опит­ват да спасят това място?

– Защо тук ни харесва!

– На теб ти харесва.

Булахдин цъкна с език.

– Селма, ако продължаваш да се преструваш на безразлична, скоро всички ще ти повярват!

– Познаваш ме от трийсет години и едва сега разбра? Не се преструвам, Булахдин. Време е да се откажеш. Аби ще продаде „Изгубеното езеро“. Не ти се вярва, но няма начин да я спреш. Хората са дошли тук да се сбогуват. Така се прави, когато пътищата им се разделят. Сбогуват се. Случвало ми се е често. Така става.

Тя се обърна и се отдалечи.

13.

Булахдин Рамзи бе родена в бедняшки квартал в Южна Каролина. Местните го наричаха „Края на света“ – много точно определение за всичките му жители. Те знаеха как ще премине животът им. Знаеха как ще свърши историята им на това място с кални улици и мирис на потни мъже и лой от кухните, от която завесите на прозорците неизбежно пожълтяваха. Щастливците, притежаващи прасе или пилета, ги пазеха ревниво. Често се случваше тялото на клетник, дръзнал да открадне животно, да потегли безжизнено към града. Тук протеинът се ценеше по-високо от злато.

Жените от баптистката църква идваха всеки месец и донасяха кашони с брашно, захар и стари дрехи. През зимата – обувки. Мъжете си намираха временна работа в околните ферми. Откарваха ги в камиони, връщаха ги у дома през няколко седмици за секс и пиянство и пак ги завеждаха на полето. Жените бяха по-спокойни, когато мъжете ги нямаше. Имаше повече храна, по-малко пиене и по-малко заченати бебета, които да се родят в най-мразовитата зима като Булахдин.

Лекарите рядко посещаваха „Края на света“, защото никой не им плащаше – дори с ванилов пай или с торба орехи. Когато майката на Булахдин започнала да ражда, лекар, разбира се, нямало. Умряла при раждането. Бащата на Булахдин я изоставил и избягал възможно най-далеч. Удавил се пиян в реката.

Булахдин отрасна в бараката от насмолен кадастрон на леля си Клара. След като я кърми с братовчед на нейната възраст, леля º я остави да се оправя сама. Понякога я забравяха съвсем. Дойдеха ли хора от общината да преброят децата и да документират здравословното състояние и възрастта им, Булахдин винаги я нямаше – утоляваше си глада с къпини и цикория в долчинката край мръсната вада близо до консервения завод. Училищната система нямаше представа за съществуването º.

Леля º се грижеше за твърде много деца и Булахдин се превърна в нещо като скитаща котка, която се прибира само нощем да º подхвърлят огризки от вечерята. През другото време обикаляше пътищата и полята. През лятото спеше в заслон между две паднали дървета, обрасли с бръшлян. През зимата спеше на верандата, свита до процепа на вратата и завита с одеяло.

Когато навърши шест, шайка момчета я прогониха от долчинката º. Принуди се да потърси убежище по-навътре в гората и по-близо до мястото, където обитателите на „Края на света“ рядко припарваха. Това беше имението Уейкрос, където живееше собственикът на хиляди акри земя, благодарение на когото мъжете от „Края на света“ изкарваха оскъдните си надници. Там Булахдин срещна Моди Уейкрос – дъщерята на шефа. Моди се славеше с щедростта и красотата си и, разбира се, бе недостъпна като имението.

Булахдин я видя под едно дърво, седнала върху одеяло за пикник, отрупано с храна, увита в бакалска хартия. Храната обаче явно не я вълнуваше. Вглъбена в книгата си, тя дори не я забеляза, докато не пристъпи плахо напред с намерението да грабне най-близкия пакет и да побегне. Настъпи обаче клонка и момичето вдигна сепнато глава.

Булахдин понечи да избяга, ала Моди º извика:

– Спри! – Остави книгата и се усмихна. – Много ме изненада! Приличаш на горска фея. Имаш красива коса!

Булахдин не продума. Не знаеше какво е горска фея. И за пръв път чуваше, че има красива коса – гъста и тъмноруса, тя винаги се изплъзваше изпод мръсния шал и старата шнола, която бе намерила на бунището.

– Аз съм Моди. Как се казваш?

Минаха няколко секунди.

– Булахдин.

– От „Края на света“ си, нали?

– Да.

– Не бива да си тук. Аз – също. Хайде да не сме тук заедно. Ела, седни до мен. Ще си поделим храната.

Булахдин приседна в самия край на одеялото и Моди º подаде сандвич. Булахдин задъвка – отначало плахо, после лакомо, усетила колко е вкусен. Моди се облакъти назад, разтворила книгата върху корема си, и се взря в небето, синеещо между дърветата. Разказа º какво чете – за някакво място, наречено Англия, и за мъж, чиято луда съпруга живеела на тавана, но бил влюбен в млада жена, учителка на момиченцето в къщата му. Булахдин не схвана почти нищо.